Чиракът на магьосника

— Че не са ли много две жълтици за една птица?

— Ех, много са, ама и птицата е хубава.

Дошъл при бабата и магьосникът и я запитал колко иска.

— Две жълтици — рекла тя.

Дал той парите и взел птицата с клетката.

— Не — казала бабата, — аз продавам птицата без клетката.

— Не може, не може — викнал магьосникът. — Без клетка не я искам.

Намесили се хората и не му дали клетката. Взел магьосникът птицата и я занесъл у дома си. Влязъл вкъщи и почнал да се хвали на дъщеря си:

— Мила дъще — рекъл той, — купих нашия юнак.

— Къде е? — попитала тя.

— Ето го! — рекъл бащата и подал птичката на момичето си, ала тя плеснала с криле и отлетяла.

Отишла си бабата и намерила сина си у дома. Стегнали се те, направили си нова къща. Бабата се разхождала из пруста и все поглеждала през прозореца, но не била доволна.

— Какво си се угрижила, мамо? — попитал я синът й.

— Няма нищо, синко; всичко хубаво, само едно ни трябва още: къщата ни — къща, ала дворът е празен: нямаме ни крава, ни кон, ни кокошка. Пък без туй къща не може.

— И на това ще се намери леснина. Аз ще се обърна на младо конче, а ти ме заведи на пазара и ме продай за три жълтици. Само гледай: кончето ще продадеш, а юздата — не.

Като рекло тъй, момчето подскочило и се обърнало на младо, хубаво конче. Бабата го хванала за юздата и го завела на пазара. Заобиколили я търговците и почнали да се пазарят: този дава жълтица, онзи — две, а бабата не отстъпва: три жълтици и туйто — ни пара по-долу.

— Много скъпо искаш, бабо!

— Скъпо наистина, ама и кончето го бива. Такова конче не можете намери. Него ли купите вие, царят ще го купи.

В тоя миг дошъл магьосникът: — Колко пари искаш, бабо? — Три жълтици.

— На ти три жълтици.

Дал й парите и се метнал на кончето.

— Чакай! — рекла бабата. — Дай ми юздата: аз ти продадох само коня.

— Де се е чуло и видяло, бабо, кон без юзда да се продава? Я се махни!

Бутнал коня и отминал. Тогава чак се досетила бабата кой е този, дето е купил коня. Заплакала, взела да го кълне, па си тръгнала.

А магьосникът три дни и три нощи не оставил кончето на мира: разкарвал го по гори, по полета, по хълмове, додето отмалее съвсем. Върнал се у дома си, вързал го за плета и отишъл да се похвали на дъщеря си.

— Нека пак избяга! — извикал той.

— Кой, тате?

— Нашият чирак. Ето го къде дреме привързан.

Припнала момата да види коня. Отишла — гледа: съсипан от препускане и потънал цял в пот, вързан толкова на късо, че главата си не може да обърне. Домъчняло на момата за измъченото конче, па рекла: „Ах, бедното! Колко ли си гладно и жадно! Чакай да ти поотпусна юздата, че да те назобя и напоя.“

Като го поотвързала, конят се изскубнал из ръцете й. Хукнал през полето и се изгубил.

— Татко! — извикала момата. — Конят избяга. Рекох да го поразслабя, той се изскубна из ръцете ми и хукна да бяга.

Като чул това, бащата ударил с крак в земята, станал вълк и се впуснал подир коня. Тича, хвърля се, насмалко да го улови да го разкъса. Тупнал конят с крак в земята, тутакси станал на гълъб и хвръкнал нагоре. Подскочил вълкът, станал на орел, хвръкнал, та погнал гълъба: малко останало да го хване. Гледа гълъбът: наблизо тече река — гмурнал се и се обърнал на шаран; а орелът след него нирнал във водата и станал на щука. Но шаранът се пъхнал в един подмол; щуката плувнала подире му, малко останало да го хване за опашката. Притаила се пред подмола, ала шаранът бил хитър, та се скрил и само поглеждал — да види още ли е там щуката.

Тъй стояли три дена и три нощи. Щуката по едно време задрямала, а шаранът избягал из дупката и плувнал по реката. Плувал, плувал, стигнал до брода, дето царската дъщеря белела платно и го сапунисвала; изскочил от водата и се обърнал на златен пръстен пред краката й. Видяла царската дъщеря пръстена, взела го и го турила на пръста си. А щуката се обърнала на младо момче. Отишло то при момата и си поискало пръстена:

— Ти ми намери пръстена в реката, дай ми го: аз преди малко го изгубих.

Дръпнала царската дъщеря пръстена и го захвърлила на брега. Той се счупил на дребни като зърна късчета и едно от тях се завряло под обувката на царската дъщеря. Магьосникът тутакси се обърнал на петел и почнал да кълве зърната. Като ги изкълвал, изплющял с крила и закрещял:

— Кукуригууу! Когото исках, удавих го! Каквото исках, направих го.

Но тозчас изскочило последното зрънце изпод обувката на царската дъщеря и се обърнало на сокол. Като се хвърлил оня ми ти сокол върху петела, че като почнал с острите си нокти да го дере и с клюна да го кълве наоколо станало само на перушина. Разкъсал соколът петела и го изял.

След туй се тупнал в земята и станал на млад момък — такъв хубавец, какъвто нямало друг по земята. Царската дъщеря го харесала и се омъжила за него. Той повикал и майка си в двореца.

Майка и син заживели толкова честито, колкото е възможно само в приказките.

,

Информация за текста

© Николай Райнов

Сканиране, разпознаване и редакция: filthy 2010

Издание:

Николай Райнов. Български приказки

Редактор: Иван Гранитски

Графичен дизайн и корица: Петър Добрев

Коректор: Соня Илиева

Издателство „Захарий Стоянов“, 2005

ISBN 954-739-618-8

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15746]

Последна редакция: 2010-04-03 08:30:00