биографията ми, за да пресилват и изопачават нещата. Нима аз се занимавам с Уйлям и с неговата мъжествена секретарка?
— Той просто ви ревнува — подхвърлям наново.
— Не вярвам. Той отдавна вече е престанал да ме ревнува.
— „Отдавна вече“?
— Е, да. Всъщност Сеймур е същият оня студент-бърборко… моята първа любов…
Идеята да идем на пристанището е на Дороти, понеже тоя род идеи винаги идват от нея. Това става в края на следобедното заседание, когато аз съвсем неусетно наново съм се озовал в обкръжението на компанията. Хигинс и Бери почти в един глас заявяват, че пристанището — особено при тоя ужасен вятър — абсолютно не ги привлича. Сеймур по обичая си само безразлично свива рамене, а Грейс, както винаги, се въздържа от мнение.
И все пак подир половин час ние четиримата вече зяпаме из пристанището или из това, което сме обявили за пристанище, защото около тоя град всичко е пристанище и много често, когато завиваш от една улица в друга, случва се да видиш, че пред тебе вместо трамвай минава параход. Времето не е чак толкова лошо — нещо средно между мрачно и слънчево. През сивите влажни облаци често проблясват лъчи и в такива мигове пейзажът добива нещо от двусмисления израз на човек, който се муси, подтискайки усмивката си.
След като наблюдаваме няколко минути как разтоварват един кораб и как товарят друг, на Дороти й хрумва нова идея: да се разходим с моторница. Сеймур, верен на привичката си да не спори за дреболии, не възразява. Грейс няма становище по въпроса, аз — също.
Моторниците са наредени една до друга като сардели в малък ръкав и доколкото може да се съди по пустия кей, ние сме единствените любители на разходки в тоя час. Насочваме се, предвождани от Дороти, към елегантна ведет, облицована с полирано червено дърво и наподобяваща с кормилото и седалките си луксозния плимут на Сеймур.
— Не вдигайте голяма скорост — предупреждава собственикът, като вижда, че зад кормилото се настанява жена и по-точно дамата в розово. — Моторът е силен и при това вълнение…
— Не се безпокойте, няма да повредим бижуто ви — успокоява го Дороти.
— Лодката ми е застрахована — отвръща човекът и с достойнство се изплюва във водата. — Въпросът е за вас.
— И дамата е застрахована — обажда се Сеймур. — Вие сте застрахована, нали, Дороти?
— Застрахована от какво? — обръща глава жената.
— От фатални грешки, разбира се.
— Мисля, че прекалено често се шегувате напоследък, Уйлям — промърморва дамата в розово.
Тя включва мотора, дава газ и плавно потегля, като умело се измъква от шпалира на сарделите и насочва лодката към изхода на пристанището. Първоначалният грохот на мотора преминава в глухо и равно бучене. Дороти отново натиска педала за газта и нашата ведет се понася все по-бързо край огромните черни туловища на търговските параходи.
Ние тримата сме се настанили на широката мека седалка зад дамата в розово. Грейс, която седи между Сеймур и мене, е заела такава служебно-вкаменена стойка, сякаш не е на разходка, а в залата на симпозиума. На няколкостотин метра пред нас в пролуката между двата вълнолома тъмнее развълнуваната маса на откритото море. Ние установяваме точната степен на вълнението едва след като водното ни такси прелита между вълноломите, издига нагоре нос, като че за да продължи пътя си по въздуха, а подир туй рухва към дълбините. Сътресението е тъй ненадейно, че дори Грейс излиза от вцепенението си, без впрочем да прояви някакви признаци на безпокойство.
Дороти държи курс перпендикулярно на вълните, което намалява риска да се преобърнем. В замяна на туй тя все по-силно натиска газта и лодката все по-стремглаво лети от вълна на вълна, а понеже вълните не са тъй начесто, както бихме желали, нашето такси нерядко заравя нос в пенливата бездна и цялото се тресе от драматично раздвоение: да се превърне в самолет или да поеме пътя на подводниците.
Върху предната част на лодката, дето сме се настанили, е монтиран прозрачен пластмасов похлупак, без който отдавна бихме станали вир-вода. Моторът бучи напрегнато, а когато лодката се издига на някой пенлив гребен, витлото затраква зловещо във въздуха. Подскачанията и рухванията стават все по-чести и все по-стремителни, небето и морето играят пред нас на люлка, а тежките вълни обливат с протяжно съскане пластмасовата коруба и ние се чувствуваме като поставени в бутилка, запратена сред морето.
— Дороти малко прекалява — решава се да извика Грейс, обаче гласът й едва се долавя през воя на вятъра и плясъка на вълните.
— Тя обича лудостите, особено когато са безплатни — отвръща спокойно Сеймур.
И това са единствените две забележки по време на цялото пътуване. Две забележки, които Дороти не чува, ала сякаш отгатва, защото усилва до краен предел скоростта, като че за да наруши безучастието на тия две студенокръвни същества и да ги принуди да извикат „стига!“
Лодката лети и се заравя сред огромните бразди от черна вода и бяла пяна, корпусът застрашително се тресе и витлото ужасено трака на празно, свирепи бризги вода обливат пластмасовия похлупак, вълните ни поглъщат в зиналите си запенени уста и ние всеки миг изпитваме предчувствието, че вече сме поели пътя към дъното, но никой не казва „стига!“
Колата на Сеймур, с която сме дошли до пристанището, е гарирана зад едно депо. Сеймур отваря вратичката към кормилото и като вижда, че се готвя да се настаня до него, възразява:
— Седнете отзад, Майкъл. Нали знаете, че мястото до шофьора се нарича „място на мъртвеца“. Нека прочее го запазим за нашата мила Дороти.
Дороти, все още зачервена от възбудата на морската разходка, влиза отпред, без да възрази. Сеймур потегля, завива край депото и ние се озоваваме в някакъв дълъг тесен път между кейове и складове. Човекът на кормилото тъй рязко натиска газта и отпуска амбриажа, че плимутът просто подскача и поел на трета, полетява стремглаво по разбития асфалт, пресечен от прелези за теснолинейки, от изходи на депа и сводове на бетонни мостове. На места пътят застрашително се стеснява или ненадейно завива, тук и там пред нас изскачат огромни камиони, ала всичко това не пречи на шофьора все повече да усилва скоростта. Той се разминава с транспортните чудовища на косъм разстояние, влиза в завоите, без да има видимост, сякаш играе на чифт и тек със смъртта, и ги взема тъй бясно, че колата всеки миг може да изхвърчи вън от платното и да се сгромоляса в железариите наоколо.
Най-после се озоваваме на по-широка крайградска улица и това дава възможност на Сеймур да достигне пределната скорост. Колата лети със сто и шейсет километра в час край блокови жилища и празни места, като по чудо не се блъсва в излизащия от някаква пресечка камион, помита стълбчето с червена лампа пред един участък в поправка и едва не излита от пътя при една дупка в асфалта.
Шофьорът кара все тъй бясно чак додето излиза на Нюхаун, след като половин час безцелно и стремглаво е кръжал из крайградските квартали за да ни прекара през изпитанието на всички възможни рискове.
— Вие сте доста побледняла, мила — забелязва Сеймур към Дороти, като заковава внезапно плимута до тротоара. — Надявам се, че това е само реакция от чистия морски въздух…
— Не мислете, че се боя повече от вас, Уйлям — отвръща някак уморено дамата в розово. — Страх ме е само от обезобразяването.
— Но аз исках да ви спестя тъкмо този страх — усмихва се любезно Сеймур. — При скоростта, с която карах, вие нямахте абсолютно никакъв шанс да оцелеете в случай на злополука.
И тук се случва нещо почти свръхестествено. Грейс проговаря:
— Щом и двамата сте толкова смели, мисля, че можем да надникнем в някоя от тия дупки — забелязва секретарката, като има предвид очевидно крайбрежните моряшки барове. — Казват, че вътре повече се биели, отколкото пиели.
