спокойно, въпреки че възклицанията на възхищение, които Маргарита надаваше, целяха главно да ме ядосат.
Недоволна от апатията ми, Маргарита, изглежда, реши да ме въвлече в пороя на възхищението, защото тъкмо при огледа на споменатия библиотечно-бюфетно-витринен хибрид, не се въздържа да забележи:
— Гледай, Емиле, какви приказни венециански кристали! А ти, дето толкова често пътуваш, никога нищо не си донесъл!
— Вие сте от външно министерство? — реши да запита в тоя миг Тодоров.
— Не — отвърнах.
И понеже Маргарита също замълча, той веднага разбра от кое министерство съм. Подир което пиеската „Вълшебният замък“ продължи, като действието се пренесе в спалнята, кухнята и дори банята на замъка. Без мене, разбира се.
Маргарита не бе чак толкова вятърничава, че да изпада в захлас пред един хладилник. И ако даваше вид, че изпада в захлас, то беше, за да ми натрие носа. „Ето, виждаш ли как живеят хората!“ — това означаваха всички тия възклицания на нейния жаргон. Защото основната теза на Маргарита от известно време насам беше, че ние не живеем, както трябва. Хората живеят, а ние — не.
Искам да отбележа за свое оправдание, че дори в ония години на младежка непримиримост аз не бях принципен враг на удобствата, стига създаването на тия удобства да не е свързано с маса други неудобства. Нямах нищо против и домакинската техника. Мислех просто, че както е глупаво да се отказваш от техниката, също тъй глупаво е да я боготвориш. А Тодоров именно я боготвореше и сочеше своите хладилници и бойлери с такъв апломб, сякаш показваше съкровищата на Лувъра.
— Наистина, чудесно сте се наредили — заключи Маргарита, след като екскурзията приключи и двамата наново се озоваха в хола.
— Човек, който не може да уреди квартирата си, трудно ще уреди обществото — отвърна скромно домакинът.
— Това го кажете на Емил.
— Всъщност вашата специалност, ако се не лъжа, беше търговията… — промърморих просто за да уточня на кой тъкмо сектор Тодоров се грижи за обществото.
Но домакинът вероятно бе изтълкувал другояче бележката ми, защото произнесе докачено:
— Ами че без търговия обществото…
— Оставете! — спря го Маргарита. — Емил гледа с презрение на всички професии вън от своята собствена.
Може би в ония години бях още доста самонадеян, ала това не ми попречи да усетя от думите й, че почвам да изоставам в състезанието. Само че аз и не мислех да се състезавам. Да се състезаваш за една жена, това е приблизително еднакво обидно и за тебе, и за жената, на която се определя ролята на веществена награда от съмнителна стойност. Или както казваше някога нашата надзирателка в сиропиталището: „Който се държи примерно, ще получи на обяд мляко с ориз.“
— Аз уважавам героичните професии, но не смятам, че героизмът е само техен патент — говореше Тодоров.
— Напразно се засягате — отвърнах. — Нямам никакви претенции за героизъм.
— Криво се изразих. Искам да кажа, че кръгът на хората, които защищават интересите на родината, е много по-широк от вашите служебни среди.
— Съвсем вярно — кимнах. — Докъде ще я докараме, ако само служебно браним родината…
Тая проява на отстъпчивост от моя страна подобри настроението на домакина и той започна от своя страна да ми излага икономическото значение на търговията — външна и вътрешна, — разбира се, в най- общи линии. Изобщо Тодоров говореше с мене в добродушен и леко нравоучителен тон, като се опитваше да ми обясни някои азбучни истини, макар и без голяма надежда за успех.
— И все пак външната търговия е във всяко отношение по-примамлива — осмелих се да забележа по едно време.
Но Маргарита, усетила приближаващата опасност, побърза да възкликне:
— Какво разкошно огледало!…
— Особено когато вие сте отразена в него — добави галантно домакинът.
След което минахме към кафето и бонбоните.
Часът е шест. Черно-белият параход надава дрезгав и решителен рев сякаш му предстои презокеанско пътуване, макар че всъщност рейсът до Малмьо трае не повече от час. Машините ускорено затракват и корабът бавно се отделя от кея. Дороти е застанала на палубата в елегантния си морски костюм на сини и бели черти, както се полага за едно такова морско приключение. Тя вдига ръка за прощален поздрав и ние с Грейс правим същото от кея.
За щастие пътническият параход тутакси изчезва зад някакви товарни кораби, така че ръцете ни не отмаляват от махане.
— Ще вземем ли такси? — питам секретарката, застанала като мумия до мене.
— За какво ни е? Мистър Сеймур живее съвсем наблизо.
Изминаваме стотина метра по кея и завиваме в широка тиха улица. На срещния ъгъл се издига модерен хотел с фасада от дялан камък и неонова фирма КОДАН.
— Каква мъртвешка външност… — произнася Грейс.
— Вие обиждате хотела ми — забелязвам с укор.
Наистина аз съм се прехвърлил тук, и то само преди един час. Вярно е, че боядисаната с блажна боя фасада на „Англетер“ е значително по-бяла от тая на „Кодан“. Но да плащам такъв разорителен наем само за степента на бялото и за стила на мебелите, съвсем не е в привичките ми.
— Не говоря за хотела, а за склада — уточнява жената.
Тъкмо до „Кодан“ се издига наистина огромно пристанищно депо с мрачна, почти злокобна външност, с безбройни, залостени с ръждиви капаци прозорци и с островърхи потъмнели кули.
— Каква мъртвешка външност… — повтаря Грейс.
— Не допусках, че държите на външността.
Секретарката не отговаря и продължава да крачи с равната си и енергична почти мъжка стъпка.
— Изобщо вашата външност и държане са просто отрицание на името ви — продължавам аз, тъй като доколкото знам английски, Грейс означава не друго, а грация.
— Човек не си избира името сам. Името ви се натрапва от родителите, а държането — от професията — забелязва сухо жената.
— Само че вашето държане е свойствено предимно на тия секретарки, които са надхвърлили петдесетте, стройни са като дъски за гладене и се радват на лошо храносмилане.
Грейс и този път премълчава.
— Подозирам даже, че очилата, които носите, съвсем не са ви нужни.
— О, те са само половин диоптър — произнася небрежно жената, като гледа пред себе си.
— Според мене те не са и четвърт диоптър.
И преди тя да успее да възрази, добавям:
— Чудно е, че не ви е накарал да смените и името си.
Секретарката хвърля малко сепнат поглед през очилата си, а после неловко промърморва:
— Не разбирам какво искате да кажете.
— Всъщност — признавам — вие не сте лишена от известни черти на женственост. Но човек трябва доста да се взира, за да ги различи.
— Интересно как сте намерили време да се взирате в мене, при цялата ви заетост с Дороти.
— При по-добра организация се намира време за всичко.
— Виждам, че при вас организацията е образцова. Едва изпратили бившата приятелка, вие се заемате да си осигурите бъдещата.
— Още не. По-късно. И вероятно не в подозираната от вас посока.
Разговорът продължава все в тоя тон на дружеско заяждане, додето стигаме квартирата на Сеймур. Тя
