— А именно да го изпълним само до половината.
— Не ви разбирам — отвръща Грейс, макар острият поглед, който ми хвърля, да издава, че отлично ме е разбрала.
— Искам да кажа, няма ли да е по-удобно и за двама ни, ако аз изпълня задачата, която ми възлагате, а вие се въздържите от изпълнението на вашата. Грейс ще продължи да бъде секретарка на Сеймур, Майкъл ще стане помощник на Сеймур и това ще позволи на Грейс и Майкъл да живеят на тоя свят дълги години и може би дори да имат много деца.
Жената ме възнаграждава с още един остър поглед и свива рамене:
— Това е вече ваша работа. Вие сте възрастен човек и можете сам да направите избора си.
— Тъкмо това се опитвам да правя, обаче трябва да ви призная, че никак не е лесно.
Замълчавам, сякаш потъвам наистина в това сложно занятие — правенето на избора. Грейс понечва да стане, но аз слагам доверително ръка върху ръката й и отново заговарям:
— Мисълта ми е, дали Сеймур наистина е наклонен да изпълни щедрите обещания, които ми даде оня ден и които, надявам се, не са убягнали на острия ви слух.
— Ако това е едничкият въпрос, който ви безпокои, можете да си отдъхнете — отвръща студено секретарката. — Уйлям действително притежава тая демодирана привичка да държи на думата си.
— Тогава, значи, всичко е наред… поне що се отнася до деловата страна.
— А нима за вас съществува и някаква друга страна?
— Кажете, Грейс: ако и вие, и аз останем при Сеймур, ще продължите ли да ме обичате?
— Разбира се — успокоява ме жената с леден глас. — Ще ви обичам точно в същата степен, в която и вие — мене.
Ние отново се гледаме взаимно няколко мига и сега Грейс проявява по-голяма издръжливост в тоя спорт и зеленият поглед не напуска очите ми дори когато тя заговорва отново:
— Напразно се стараете да ме изпитате, Майкъл. Аз наистина ненавиждам този човек.
Секретарката става внезапно от креслото, но тръгва не към вратата, а към прозореца и се заглежда в унилия пейзаж на предградието, извърната гърбом към мене. Едва в тоя миг забелязвам, че пастелносиният костюм отлично подхожда на стройната й фигура и на високо вдигнатата черна коса.
— Вие днес сте по-великолепна отвсякога — произнасям, като на свой ред приближавам към прозореца.
Тя бавно извръща очи, сякаш с труд се откъсва от саждивия изглед или от унилите си мисли.
— Трябва да вървя… Сеймур може би ще има нужда от колата.
— Не, вие наистина сте великолепна и нямате никакъв шанс да се отървете от мене.
— Всъщност Сеймур може да почака половин час — промърморва вместо отговор Грейс, като поглежда часовника си.
Половин час по-късно, додето оправя косите си пред мизерното огледало в алуминиева рамка, жената произнася с безразличен глас:
— Това, мисля, е нашият епилог, нали?
— Откъде такива изводи?
— Защото имам чувството, че от двете решения вие сте избрали третото…
— Самоубийството?
— Именно.
— За да бъда искрен докрай, ще ви кажа, че още нищо не съм избрал — признавам, като й помагам да облече бледосиньото жакетче.
— Не, вие вече сте избрали и това личи съвсем ясно от спокойствието ви — възразява тя и поема чантата си.
Грейс отваря чантата, вади някаква визитна картичка и ми я подава:
— Запазете тази картичка. Напечатаното върху нея е без значение. Обърнете внимание само на ръкописния номер. Ако подозренията ми са верни и ако вие наистина се озовете в безизходица, може да се обадите на тоя номер. Кажете само името си и се явете на адреса, който ще ви дадат, без, разбира се, да мъкнете опашка подире си. И така…
Поемам подадената за сбогом ръка и усещам силното нервно стискане на дългите фини пръсти, сякаш жената иска чрез тях да влее у мене властното си внушение, додето гласът съвсем безучастно произнася:
— Сбогом, Майкъл.
И аз оставам сам в мансардата, където продължава да витае лекото ухание на нейния скъп парфюм.
Вече е късен следобед, когато сгъвам броя на „Таймс“, поставям го в джоба си, излизам от кафенето и се отправям към Вестерброгаде. Броят на „Таймс“ е купен с надеждата, че няма да ми потрябва. Наложи ли се да го използувам, това ще спаси човека с каскета и синия сак, но ще означава провал на задачата, в която са съсредоточени всичките ми усилия.
И днес съм отблизо следен. Следен съм последователно от четири лица и от три коли, защото към форда и опел-капитена се е присъединил и един ситроен, също черен. Истинско разсипничество на средства, ако се има предвид скромността на моята персона и невинността на заниманията ми, ограничаващи се с киснене по заведенията и шляене из улиците.
Обаче времето за шляене е минало. До седем часа остават точно осемдесет минути и през тия броени минути аз трябва да се освободя от преследвачите си, да осъществя срещата пред „Тиволи“ и да се смеся с множеството, вече чист от всякакъв нелегален материал.
Изтръгването от сподирящите ме нахалници може да се извърши по една дузина различни начини, като се почне от бягството през кухнята на бар „Амбасадор“ и се свърши с аналогична операция пред склада на универсалния магазин „Даелс“. Всички тези начини са грижливо набелязани за всеки случай по време на скитането ми из тоя град, но по различни причини аз съм ги отхвърлил всичките, за да се спра на една значително по-сигурна маневра, внимателно обмислена през последните дни.
Невинните ми занимания на зяпач, ленивата ми бавна походка и пълното ми пренебрежение към броячите не са приспали изцяло тяхната бдителност и все пак доста са я притъпили. Човекът е такова същество, че трудно може да се противи за дълго на инерцията. Затуй, додето се разтакам край витрините на Вестерброгаде, аз установявам със задоволство, че субектът, преследващ ме на една пресечка разстояние, също разделя част от вниманието си между магазините и минувачите от женски пол, уверен, че няма къде да избягам и че едва ли ще се опитам да бягам.
Сред множеството още тъмни в тоя час неонови фирми, окачени перпендикулярно на фасадите, едва- едва се откроява малката скромна фирмичка, обект на моето внимание:
Стигнал точно под тоя лаконичен надпис, свивам рязко в прохода и се запътвам с максимално ускорени стъпки към дъното му, дето се откроява входът на самия хотел. Авансът, който вземам с бързите си стъпки, надявам се, ще бъде достатъчен, за да постави преследвача в затруднено положение. Във вътрешния двор има два-три магазина, които без друго ще бъдат изследвани от брояча, докато стигне самия хотел, където ще загуби още няколко минути, за да открие начина на бягството ми.
„Нордланд“ е едно от заведенията, достатъчно евтини, за да бъдат винаги претъпкани с туристи, и достатъчно големи, за да може пришелецът да остане незабелязан. В момента, в който влизам в хола, гишето на ресепцията е обсадено от група току-що пристигнали пътници, прислужникът и момчето на асансьора са заети с багажите, а насядалите в креслата клиенти са погълнати от четене на вестници и консумация на бира. Това ми дава възможност съвсем незабелязано да се отправя към служебния изход и също тъй незабелязано да се озова в задния двор. Един тесен и добре известен ми пасаж между две високи циментови огради извежда на уличката, където се намира временното местожителство на моя автомобилен ветеран. Така че само няколко минути по-късно аз изхвръквам, вече моторизиран, от вратите на гаража,
