дълго се излежавам в бледосиния порцеланов басейн, а сетне още по-дълго се бръсна и поливам с одеколон, за да отмахна от себе си миризмата на кал и на кофи за отпадъци. После обличам една от снежнобелите хавлии, окачени в преддверието, обувам меки чехли и наново се озовавам в хола.
— Е, сега вече картината е по-друга — посреща ме Грейс, която е седнала в едно от копринените кресла и пуши с обичайния си безучастен израз. — Там на дивана съм складирала каквото можах да намеря. Обличайте се спокойно. Няма да гледам.
Дали тя ще гледа, или няма да гледа, това ми е съвсем безразлично. Отдавна вече съм свикнал да стоя гол пред непознати хора, още от времето, когато един американски полковник в Атина със същата приветливост ми предлагаше банята и гардероба си, след като ме бе измъкнал от затвора. Съвсем безкористно, разбира се. И с една-едничка дружеска молба: да стана предател.
Приближавам до дивана и почвам да се обличам. Дали се касае до щастливо съвпадение, или до своевременна предвидливост, но всичко, от костюма до обувките, ми приляга като по мярка. Приключвам тоалета си със завъртането на скъпата тъмносиня вратовръзка и с обличането на сакото и се отправям към подвижната масичка да се подкрепя след изразходваната енергия.
— Е, сега вече картината наистина е съвсем друга — произнася Грейс, като ме наблюдава критически, додето аз отмервам два пръста уиски във високата кристал на чаша. — Вярно, че доста сте поотслабнали, но това ви прилича. Боя се дори, че наново ще се влюбя във вас…
— Грозили са ме и по-страшни опасности — отвръщам, като вдигам чашата, за да опитам вкуса на питието.
Ала ръката ми застива по средата на пътя си, защото в тоя момент забелязвам, че на вратата безшумно се е появил Сеймур.
— Нима пиете сам, Майкъл? Не забравяйте, че това е най-верният белег за настъпващ алкохолизъм. За туй предложете нещо и на мене.
Подтискам тръпката в ръката си и сякаш нищо не е станало, наливам уиски в една втора чаша и мълчаливо я подавам на приближаващия до мене гост или може би домакин.
— За ваше здраве! — казва Сеймур и вдига чашата.
Промърморвам нещо в отговор и изпивам своята до дъно, защото в тоя момент изпитвам остра нужда от нещо съживяващо.
— Е, седнете де! — подканя ме дружелюбно американецът.
Сядам на креслото до Грейс. Уйлям взима една цигара, предлага втора на мене, запалва и на свой ред се разполага свободно върху дивана, като кръстосва дългите си крака.
— И тъй, вие вече повече от две седмици бягате от нас… Бягате и се криете, сякаш ви заплашваме с гибел…
Констатацията е съвсем вярна, затова не считам за нужно да отговоря.
— А накрая става тъй, че идвате сам при нас и вместо гибел намирате спасение…
— Дойдох при Грейс — уточнявам.
— Да, да, знам. И не е нужно да ми го напомняте, за да ме унизявате добавъчно. Признавам, че Грейс постигна това, което аз самият не успях да постигна. Тя вложи наистина много амбиция в тази операция. Толкова много амбиция, че нейната всеотдайност не би могла да се обясни другояче освен като привързаност към вас или ненавист към мене…
— Изпълних задачата си — забелязва сухо жената.
— Да, да. Но с намерение да покажете, че можете да изпълнявате задачите по-добре от шефа си.
Американецът млъква за миг, за да извади цигарата от устата си и да допие уискито. После продължава:
— Обаче това е частен въпрос. А когато се касае за спасяването на един човек, частните въпроси отиват на заден план. Вие сте спасен, Майкъл. Изпушете си цигарата спокойно, а след туй хапнете и починете спокойно и изобщо не се грижете за нищо повече. Вие сте спасен.
— В смисъл? — осмелявам се най-сетне да проговоря.
— В смисъл, че нямаме никакво намерение да ви предаваме на местните власти и че всичките ми по- раншни обещания остават в сила, повече от всеки друг път. Защото вие издържахте блестящо изпита и доказахте по безспорен начин, че не съм се излъгал в избора си.
— За какъв изпит говорите?
— За тоя от последните седмици. Разбира се, преценено от известна гледна точка, вашето криене беше явна глупост, защото след като една комбинация е добре организирана, няма никакъв шанс да се изтръгнеш от нея. Но погледнато от чисто техническа страна, поведението ви свидетелствува за добра устойчивост и съобразителност. Така че аз съм готов да работя с вас повече от всеки друг път. И всичките ми обещания остават в сила.
— Ясно — кимам. — Вие излязохте по-упорит от мене, Уйлям, и аз съм принуден да капитулирам.
— Вие не капитулирате, а възкръсвате — поправя ме американецът.
И като се обръща към Грейс:
— Бъдете добра да ни налеете още малко уиски!
Грейс изпълнява нареждането и Сеймур отново вдига приветливо чашата си:
— За ваше здраве, Майкъл!
Той изпива уискито си, угася цигарата и става:
— Преди да тръгна, искам само да ви предупредя, че този път нямате никакви шансове да повторите номера с измъкването. Не ви се сърдя за мигрената, която ми причинихте с упойващия газ, нито за отегчителното ви упорство, но трябва да ви кажа, че оттук нататък ще се наложи да изоставите упорството. Квартирата сега е добре блокирана и в нея или вън от нея вие ще бъдете под непрестанен надзор чак до момента, в който разберем, че действително сте променили манталитета си.
— Ако се не лъжа, такъв режим не фигурираше в обещанията ви — забелязвам.
— Да, но вие сам си го изпросихте. И после режимът с нищо няма да ви притеснява освен в случай, че ви хрумне да го нарушите. Ще имате на разположение всичко необходимо. Ще се радвате на живота. Ще дишате с пълни гърди, доволен, че сте възкръснал!
Той ми маха с ръка за сбогом и излиза.
— Добре ме изиграхте — промърморвам, като поглеждам към Грейс.
— Това беше единственият начин да ви спася — свива рамене жената.
— Вашето спасение за мене е равносилно на разгром. Но все едно, вече нямам сили да се противя и съм крайно уморен, и изобщо едничкото, което искам, е да потъна в едно чисто легло и да засия.
— Леглото е в съседната стая. И, надявам се, е достатъчно чисто — промърморва секретарката.
А когато ставам, добавя:
— Не ми се сърдете, Майкъл. Аз бях решила да надиграя тоя човек. И понеже вие не ми помогнахте, надиграх го сама. Скоро ще разберете, че вие само печелите от цялата тая история.
— Добре, добре. Не ви се сърдя — избъбрям уморено и се запътвам към спалнята.
Леглото е огромно и меко и естествено образцово чисто и аз с наслада се отпускам в него, като се загръщам с пухената завивка. Боя се само, че то няма да бъде за дълго все така чисто. Защото, додето съм бил в банята, аз за всеки случай съм скрил ножчето за бръснене в единия чехъл. И сега, свит под кувертюрата и без да изчаквам пристъпа на възпиращите мисли, с бърз и енергичен жест прерязвам вените на двете си ръце.
Болката не е особено мъчителна. Във всеки случай не е по-мъчителна от едно обикновено по-дълбоко порязване. Разликата е само в това, че последиците ще бъдат малко по различни, отколкото при едно порязване. Поставям палеца върху раната на едната си ръка, а подир туй и върху раната на другата, за да се уверя, че кръвта наистина се изтича. Не съм допускал никога, че ще стигна до тоя акт на малодушие, наричан самоубийство. Обаче когато няма друг изход… И когато това е единственият начин да се избегне другото, по-страшното малодушие…
Кръвта се изтича много бавно, но какво значение, аз няма за къде да бързам. Затуй продължавам да лежа свит под пухената завивка, като се стремя да се оградя от гнетещите мисли, от неприятната лепнеща мокрота на кръвта върху тялото ми и от това обидно и глупаво самосъжаление, което понякога ни обхваща. Да се оградя от всичко и да потъна в прегръдката на сладостно отмаляване, с която ме приема царството на небитието… Царството на Голямата скука…
