И ето, ние седим в червения полумрак на „Валенция“ край една маса близо до дансинга и настроението ни е тъй безоблачно, че не може да бъде помрачено дори от адския вой на джазовия оркестър. Все пак взискателният мистър Хигинс не се въздържа да подхвърли:
— Едничкото, за което съжалявам в подобни мигове е, че не съм глух и с другото ухо.
— Не бързайте: подир един час и това ще стане — успокоява го Дороти.
— Да се надяваме — кима оптимистично професорът. — В тоя свят, където вън от механичните шумове можеш да чуеш главно глупости, глухотата е не толкова дефект, колкото привилегия, скъпа моя.
— Значи, ще останете и след конгреса? — чувам до себе си ленивото мъркане на Бери, който продължава някакъв разговор на взаимно опознаване, започнат още в ресторанта.
— Да. Заради кралската библиотека. Казват, че съдържала повече от 125 милиона тома.
Хигинс, който въпреки глухотата си е уловил фразата, не пропуска да възрази:
— А за какво ви са тия сто и толкова милиона? Това ми напомня един мой познат, който бе колекционер на часовници. Той също имаше сто и толкова часовника, но винаги закъсняваше за работа, понеже дори часовникът, който носеше на ръката си, не беше точен. Елате при мене в Щатите и аз ще ви предложа такава специализирана библиотека по социология, която, макар да не наброява милиони, е по-ценна от тукашната, с нейните медицински справочници и готварски книги от седемнайсетия век.
— Това е вярно — поклаща Бери лъсналото си от потта теме. — Вие на всяка цена трябва да се запознаете с библиотеката на Хигинсовия институт, Коев!
— С удоволствие. Щом само пътуването до Щатите поевтинее…
— Пътуването не е проблем. Ще ви осигурим някаква стипендия — изломотва дебелият с пълните си устни.
— И хиляда долара седмично за първоначален стаж в моя институт — добавя мършавият, който тази вечер съвсем се е разпуснал.
— Милите ми съотечественици — обажда се Дороти, която едва сдържа прозявката си. — За каквото и да заговорят, безпогрешно стигат до доларите.
Тук разговорът ненадейно секва, защото оркестърът надава предупредителен гръм и на дансинга се появява млада жена в скромен сив костюм. Жената е следвана от прислужница в още по-скромен костюм, ако мога да нарека така прозрачните чорапи, нищожния по размери комбинезон и дантелената шапчица. Камериерката тътре огромно огледало в позлатена рамка, поставено на колелца, инсталирва го пред господарката си, а после изважда ефирен венчален воал, додето оркестърът засвирва сватбения марш, обилно гарниран с разнежващ камбанен звън. Явно е, че жената в скромния сив костюм се готви за брачна церемония и че по този случай има намерение да облече съответен тоалет, което предполага най-първо да се съблече. Тъй че отново започва вечният номер.
Стреснат в началото от внезапния трясък на ударните инструменти, Хигинс поглежда към дансинга, а после презрително обръща гръб на пантомимата.
— Това човечество за двайсет века не е успяло да измисли нещо по-интригуващо от събличането… — промърморва той.
— Работата не е в събличането, а в това, което бива събличано — уточнява Дороти. — Малката има доста добра физика.
— И какво от туй? Като дойдете на моята възраст, ще разберете, че тия неща са без всяко значение. Тоя свят не е гимнастическа зала, нито козметичен салон и хората не се градират според физическите си данни. Вие, драги Бери, например сте съвършено плешив, но това, мисля, съвсем не ви пречи да си пишете книгите…
— Вие, Хигинс, също сте глух, но аз не ви го напомням непрекъснато — забелязва дебелият, леко докачен.
— Ето, пак комплекси! — възклицава мършавият, като прави жест на досада с дългата си костелива ръка. — Това човечество цялото е изтъкано от комплекси!
Подобно на повечето хора с притъпен слух, професорът говори по-високо от необходимото, въобразявайки си навярно, че хората около него също са глухи. И понеже сме на втората бутилка уиски, Хигинс произнася фразите с такава сила, сякаш държи реч от трибуната на симпозиума. Артистката, която вече е успяла да съблече жакета и полата си, хвърля недоволен поглед към шумния клиент, но улучва само безучастния му гръб. Тя се освобождава с ловък жест и от дантеления черен комбинезон, а после с лека танцова стъпка се понася към нас, спира пред Хигинс, погалва го по късия бял перчем и ненадейно поставя дълга страстна целувка върху пожълтелия кокал на челото му. Голата жена вероятно очаква, че ще подкупи или засрами гласовития бърборко, но се оказва измамена. Хигинс само бащински я потупва по задните части, а сетне пак се обръща към мене и продължава да излага мислите си в същия висок тон:
— Комплекси, мании… И тъкмо туй трябва да ви накара да разберете, че социология е равно на психология. Психология на обществото, нищо повече!
Артистката, обезкуражена от тоя акт на пренебрежение, наново подхваща танцовите си стъпки, този път в обратна посока, застава пред огледалото и почва методично да сваля последните остатъци на облеклото си под ритъма на мелодията.
— Социалните конфликти не могат да се обяснят с гола психология — отвръщам не толкова, за да споря, колкото за да отклоня надвисналия заплашително над мене скелет на Хигинс.
Репликата ми обаче се оказва тактически погрешна. Защото скелетът се накланя още повече и опонентът в ораторския си патос едва не бръква с пръст в окото ми.
— Така ли мислите? Погледнете! — (Той посочва слуховия си апарат). — Един малък недостиг, и у мене се изработва цял комплекс… Един друг недостиг… — (този път пръстът се насочва към голото теме на Бери) — …и у моя ближен се изработва друг комплекс…
— Хигинс, мисля, вече ви казах… — опитва се да го прекъсне дебелият, но не успява.
— …А представете си какви комплекси разяждат това общество, което гъмжи от недостатъци!…
Той млъква за миг, сякаш за да даде време въпросната представа да се оформи добре в главата ми, после отпива едра глътка от чашата си и продължава:
— Бедността поражда комплексите също тъй неизбежно, както и плешивостта! — (Недоволно размърдване от страна на Бери). — А богатството? А властта? А безправието? Всичко това са извори на комплекси. И ето ви причината за всички ваши социални конфликти!
Мършавият отново прави опит да набута заплашителния си показалец в окото ми и това ме кара предпазливо, макар и не твърде възпитано, да се извърна към дансинга. Артистката междувременно е успяла да смъкне от себе си всичко освен обувките и поела от камериерката дългото венчално було, го прикрепва върху фризурата си с блажена усмивка. Огромното огледало разкрива пред публиката широка възможност да наблюдава телосложението на жената откъм двете фасади едновременно и тя достатъчно дълго се кълчи пред него, за да позволи и на най-придирчивите наблюдатели да приключат проучванията си. Най-сетне, с един последен тур около собствената си ос, артистката се отправя към невидимата църква, следвана от прислужницата, която придържа полите на воала, додето в залата се носят заключителните акорди на оркестъра и вялите аплодисменти на публиката.
— Бракът… един мит между всички останали… — бъбре Хигинс, който подир моето безцеремонно загърбване наново е благоволил да погледне към дансинга.
— Мистър Хигинс, няма ли да спрете най-сетне да ни досаждате с баналностите си? — любопитствува Дороти, чието внимание досега е било изцяло погълнато от стриптийза.
— А нима атракцията, която наблюдавахте цели десет минути със затаен дъх, е по-оригинална от моите концепции? — пита мършавият, като щедро налива една част от уискито в чашите ни, а останалата — по снежнобялата покривка на масата.
— Във всеки случай нейната атракция е по-увлекателна от вашата.
— Може би вие желаете и аз да се съблека гол?
— А, не, в никакъв случай! — възклицава Дороти с ужасено изражение.
— Над какво работите сега, драги Коев? — сеща се да продължи все същия онзи прекъснат разговор Бери, след като разквасва глътката си.
— Теорията на индустриалното общество — отвръщам, без да мигна, тъй като всички въпроси от подобен род са отдавна предвидени.
— Ето нещо, което би заинтересувало моя издател! — обажда се Хигинс, който не може да стои нито
