— Съставете списъците си — предлагам — и аз бих могъл отново да намина, за да обсъдим въпроса.
— Списъци неведнъж са съставяни. Бих могъл да ви пратя някои от тях за сведение. Така че не е нужно да си правите труда да идвате.
И ние минаваме към ритуала на сбогуването.
Надеждите ми, що се отнася до областта на културата, са съсредоточени главно върху някой си професор Беров. Нямам честта да го познавам лично и тъкмо за да запълня тази празнота в светските си връзки, съм успял да организирам една вечеря с уважаемия учен в салоните на „София“.
Професорът идва точно на минутата, предлага ми жълтеникавата си ръка и любезната си усмивка, поема картата и менюто и потъва в размисъл.
— Сьомга хайвер, медальон с гъби и зелена салата — обявява най-сетне той резултата на научното си изследване.
— На мене същото — кимам към келнера, за да подчертая, че тая вечер ще играем на пълна взаимност.
С подобно единодушие избираме и виното. Сетне се впускаме в баналните и нищо неозначаващи фрази на встъпителната беседа, засягащи особеностите на националната кухня у вас и у нас, капризите на климата и други такива. После идва самата вечеря, по време на която дори и тия фрази съвсем оредяват, за да отстъпят място на дискретното потракване на приборите.
Изобщо всичко се движи по обичайния шаблон към единствено съществената заключителна част на срещата, съвпадаща обикновено с поднасянето на кафето и коняка. Но в това шаблонно движение един човек с остър нос като моя леко надушва атмосферата на известна натегнатост, която може, разбира се, да бъде приета и като естествена натегнатост между двама още непознати хора.
— Вие, предполагам, сте доволен от специализацията си в нашата страна — подхвърлям, след като кафето най-сетне е сервирано.
— Много доволен — отвръща професорът и вади цигарите си.
Той ми предлага пакетчето, аз му предлагам запалката, а след като и двамата запушваме, беседата навлиза в съществената си фаза:
— В такъв случай, надявам се, все още държите на намерението си да популяризирате някои достижения на нашата теоретическа мисъл.
Събеседникът ми мълчи, сякаш преценява наум държи ли наистина, или не държи на това си намерение.
— Вие сте обещали, ако се не лъжа, нещо в тоя дух на нашите институти — опитвам се да опресня паметта му.
— Всъщност постарах се да направя нещо — произнася бавно професорът. След което добавя рязко: — И едва не ме изгониха от университета.
— Разбирам — произнасям.
И на свой ред се отдавам на размисъл.
— Все пак вие сте ни в известен смисъл длъжник… Не ме разбирайте криво: нямам никакво намерение да ви тласкам към действия, които биха навредили на кариерата ви. Но все пак вие сте ни длъжник и бихте могли да се реванширате по някакъв начин.
Професорът отпива пестеливо от кафето си и без да вдига очи от чашата, отвръща тихо:
— Не, не бих могъл.
— Не знам дали е нужно да ви напомням, че институтите, за които споменах, са се показали доста щедри в издръжката ви. Без да говорим за това, че там, у нас, вие сте направили и известни твърде заангажиращи декларации.
— Наистина излишно е да го напомняте — забеляза събеседникът ми. — Аз имам добра памет. Но за щастие освен памет имам и разум.
Той отново отпива от кафето и най-сетне се решава да ме погледне.
— Вижте, господин съветник: да допуснем, че съм казал някои глупости. Това обаче съвсем не значи, че съм готов и да върша глупости. Така че не се опитвайте нито да ме примамвате, нито да ме сплашвате…
— Вие излишно драматизирате положението — старая се да го укротя.
— Не, съвсем не драматизирам. Просто в течение съм на похватите ви. И напълно съзнавам, че сам съм си виновен. Вашите хора там наистина успяха да ми замаят за известно време главата, като ми показваха това-онова и ми обещаваха това-онова. Но сега главата ми е на мястото си…
— Не се съмнявам, не се съмнявам…
— Аз държа на спокойствието си, господин съветник. И между другото тъкмо защото държа на спокойствието си, никога повече няма да приема да се срещам с вас нито тук, нито някъде другаде.
— Тази стена!… — произнасям с раздразнение, като фиксирам опушения калкан пред прозореца. — Навсякъде опираш в стена!
— Добре, че вече сте го разбрали — промърморва зад гърба ми Бенет. — Така по-добре ще оцените малкото, което сме успели да постигнем преди вас.
— Нищо не сте успели да постигнете — отсичам с все същото раздразнение, като обръщам гръб на прозореца и приближавам до бюрото. — Нищо освен дреболии без практически ефект. Адамс е напълно прав: никакъв смисъл да се трепем, за да се доберем до сведения, които центърът за обработка на информацията ще ви даде и от анализа на текущия печат…
— А, вие вече сте се консултирали с Адамс! — възкликва подигравателно помощникът ми.
— Консултирах се. И съответно го прослушах. И съм напълно доволен от проведения преглед. А ето ви и самата диагноза!
При тия думи вадя от бюрото си две страници с ръкописни бележки и ги подавам на Бенет:
— Прочетете и допълнете, ако можете. Нашият е наистина по-бъбрив от необходимото и достатъчно непредпазлив, така че полученият материал е напълно задоволителен за един първи сигнал. А в близко време, надявам се, ще последват и други.
— Нищо не пречи да опитаме — отвръща с нотка на скептицизъм Бенет и прибира в джеба си листовете.
Погледът ми пада на последния брой на „Вашингтон пост“, хвърлен върху бюрото, и аз поемам вестника:
— Ето, чуйте: „На срещата на страните, членки на СИВ“… и т.н., и т.н. А, ето: „Обсъдени бяха и някои други въпроси от взаимен интерес“ Точка. Ето тия „някои други въпроси“ ни интересуват, драги Бенет, а не ония, дето ги има и във „Вашингтон пост“! — Хвърлям вестника върху бюрото и добавям: — Оня тип е прав. Ние имаме право на съществуване, само ако сме в състояние да се доберем до такава информация, която не може да се добие по други пътища.
— Мога веднага да ви кажа кой владее тая информация — промърморва помощникът ми.
— Кой? Председателят на Министерския съвет?
— Именно.
— Не сте особено духовит. Нито достатъчно осведомен. За ваше сведение тая информация или поне част от нея е достояние и на по-дребни фигури. Задачите прочее са две: да открием една от тия фигури и да намерим начин да се доберем до нея.
— Тези задачи няма да ги решите с ходене по редакциите.
— Да, с културния фронт засега не върви — признавам. — Но подобни посещения не са съвсем излишни, поне като фасада за легализиране. Един културен съветник трябва да има и културна дейност. А що се отнася до другото, вече ви казах, че съм от тия играчи, дето играят, докато се изтече лошата карта.
— Моята още върви — съобщава унило Бенет. — Снощи Адамс пак ме обра.
