Прочее Елен остана с пръст в устата и ако ме придружи до местоназначението, то беше само защото приличието го изискваше и всъщност тя почти не стоеше при мен, а повечето време прекарваше в Найроби, дето прескачаше уж за два-три дни със самолета, а всъщност стоеше седмици наред, за да се развлича със светски развлечения, а може би и с някои други неща.
Обаче ако трябва непременно да говорим за пръст в устата, то изразът най-добре приляга на мене, не само защото Елен третираше двестата хиляди като свой личен и неприкосновен капитал, а и защото разполагаше с по-голямата част от заплатата ми, пък и с немалка част от мене самия, без да се церемони и без да смята, че ми дължи каквото и да било, та дори и една малка благодарност. За щастие, тя не знае и не би могла да знае нищо за някои други мои далеч по-значителни доходи. Лошото е, че сега засега тия доходи временно се прекратяват. Дано да е наистина временно.
Всъщност, аз би трябвало да се освободя от тая жена, за да й отнема удоволствието тя да се освободи от мене. Трябва, но не го правя, понеже не мога да надвия желанието си най-първо да я подчиня, да й покажа докъде мога да стигна в службата, да й посоча от прозореца на апартамента общия изглед на Париж или Лондон, да й натрия в мутрата чековата си книжка, моята книжка, с двеста или триста хиляди и да й кажа: „Хайде сега, махай се и върви да спиш с поредния случаен минувач!“ Или ще успея да прекърша тая нейна надменност, или ще я прогоня, но сега засега не е дошло време нито за едното, нито за другото и затуй нямам сили да скъсам и да си отида с това отвратително чувство на незадоволеност, което остава у нас подир всяка недовършена история.
— Това явно не е Париж… — промърморва Елен като поглежда през прозореца, и аз разбирам, че пристигаме.
— Но не е и Африка — отвръщам, като също поглеждам надолу.
Жената, искам да кажа жена ми, леко се дръпва понеже неволно съм я докоснал при навеждането си и тоя спонтанен неин жест отново ми напомня за целия фалш на нашата връзка.
— Прощавай — казвам, — не мисля да ти мачкам тоалета.
— Слава богу — процежда тя и отново се обръща към прозореца.
Долу, много ниско под нас, през полупрозрачните ленти на леката мъглявина е проснат градът и аз не успявам да различа нищо освен две блещукащи златни кубета. Отново потъвам в креслото си. Градът не ме интересува особено, планината вдясно — никак, а жената също вдясно — само отчасти. Затуй притварям очи и търпеливо зачаквам приземяването.
Додето колата ни носи от летището към новата квартира, жена ми продължава да гледа през прозореца града, този път от близко разстояние. Аз също гледам, разбира се, но мислите ми вече са насочени към работата и затуй едва забелязвам улицата с двата реда голи дървета и все още натрупания край бордюрите кален сняг. Часът едва минава пет, а вече като че почва да се мръква.
— Тук времето винаги ли е такова? — запитва недоволно съпругата ми.
Въпросът е съвсем глупав, тъй като в една страна с умерен климат времето не може да бъде винаги мартенско. Но понеже запитването се отнася не до мене, а до шофьора, не намирам за нужно да реагирам.
— А, не, подир месец-два ще бъде много хубаво — произнася ободрително младият мъж зад кормилото. — Небето ще стане синьо, кестените ще разцъфтят и ще видите, че градът ни съвсем не е такъв, какъвто изглежда сега.
— По това време всички градове изглеждат горе-долу еднакво — обаждам се аз, просто за да кажа нещо.
Елен ми хвърля недоволен поглед, но премълчава.
Право казано, за мене не само всички градове, но и всички квартири изглеждат горе-долу еднакви. Тая тук е също тъй безлично комфортна, както и предишните. Огледът на жена ми, разбира се, е значително по-придирчив и продължителен от моя. И понеже тя през цялото време мълчи, би следвало да се заключи, че е доволна. Защото в мое присъствие Елен говори само когато има да каже нещо неприятно.
И все пак когато човек продължително търси, той винаги ще успее да намери нещо неприятно.
— Двете легла са поставени в една и съща стая — чувам оттатък гласа й, додето бърша лицето си в банята.
— Сега не съм настроен за капитални размествания — забелязвам, като надничам в помещението.
Двете легла наистина са поставени в една и съща стая, стаята, определена за спалня, и това би се видяло, мисля, естествено на всеки нормален човек, обаче Елен е на друго мнение.
— Трябва да наредиш утре да преместят леглото ти другаде. Аз лично ще остана тук заради големия гардероб.
И за да покаже, че решението й е окончателно, тя почва да се съблича, за да прехвърли физиката си според разписанието най-първо в пеньоара, а подир туй в пенливите ласки на ваната. Елен не казва „остави ме да се съблека“, както би казала някоя друга хладно настроена съпруга. Тя смъква тоалета си просто без да ми обръща внимание, сякаш за да подчертае, че представлявам за нея нещо по-маловажно дори и от големия гардероб.
И все пак два часа по-късно, подир импровизираната вечеря, тя ме допуска до себе си, може би защото изпитва тръпка на самота в това ново непознато място, може би защото така или иначе двете легла са все още в една и съща стая, а може би просто защото през последните дни пътят й не е бил кръстосан от някой случаен минувач.
Посолството не представлява нищо особено нито отвън, нито отвътре, както вероятно не представлява нищо особено и персоналът му. Но понеже ми е съдено да работя тук, налага се да се опозная и с обстановката, и с персонала, особено с „моя“ персонал.
— Къде е стаята на Бенет? — питам портиера, още щом влизам в приемната на посолството, точно в 9 часа.
— За какво ви е Бенет? И изобщо кой сте вие? — пита подозрително домашното куче, което, изглежда, не е съвсем в течение на идването ми.
— Аз съм новият, старче! Съветникът по културните въпроси.
„Старчето“ е не по-възрастно от петдесетте и има вид на боксьор в оставка. То застава почти в поза „мирно“, понеже също се числи към моите хора и понеже в действителност е не боксьор, а полицай в оставка.
— Бенет за жалост още го няма…
— Как така го няма? Нали почвате в девет?
— Почваме, но той по традиция си закъснява. Тук, знаете, работата не е чак толкова много, че да ни затрупва…
— Тия традиции… — почвам.
В тоя миг някой зад гърба ми произнася с лека въпросителна интонация собствената ми фамилия:
— Господин Томас?
— Вие, предполагам, сте Бенет — казвам на свой ред, като любезно предоставям десницата си на непознатия.
Аз, разбира се, не предполагам, а съм сигурен. Защото това леко навъсено лице с недоверчив израз тутакси издава човека от нашата професия, Не обичам тия афиширащи собственика си мутри. Нито тоя висок ръст, който не ти дава никаква възможност да минеш незабелязан сред тълпата.
— Къде е кабинетът ви? — питам.
— Тук, в коридора, през две врати.
— А моят?
