В прелома, белязал нейния житейски път, намери израз и копнежът на множество дейци на културата за изтръгване от диктата на идеологическите канони, от кодекса на задължителните отговори по всички житейски въпроси, от безпощадната принуда върху всеки творчески или просто човешки порив.
Аномалията означава отклонение от нормалното, общоприетото. Можем да я смятаме за синоним на необичайното, но и на ненормалното в битовия смисъл на думата. В този именно смисъл някои хора определяха Мила. Наричаха я ненормална, сиреч луда. Е не точно луда за връзване, ала все пак луда.
Тя беше нещо съвсем друго. Нещо, колкото необичайно за обременения от догми комунист, толкова и естествено за освободеното съзнание. Тя беше аномалия в смисъл на един истински, нормален човек, попаднал в едно ненормално общество. Защото има ли нещо по-естествено от това, изпаднал в безпътица или разкъсван от противоречията между желаното и възможното, да вдигнеш нагоре очи, потърсил отговор от Бога. От своя Бог. Независимо как го наричаш — Природен закон, Провидение, Съдба или Господ. В този свой съкровен порив към Висшата целесъобразност, към Изначалната същност, към своя Бог, Людмила бе блеснала като малка светлинка сред сивата дрезгавина на онова мразовито време. Един неразумно подранил бледен и мимолетен лъч, предвестник на някакво далечно и несигурно развиделяване.
Тя ли бе луда, или ние — привикнали в резултат на дългогодишните дресировки да вегетираме с незначителна част от естествената човешка душевност, страхувайки се дори наум да се връщаме към желанията и надеждите си за някакъв съвсем друг живот.
Тя беше се появила неизвестно от къде, за да ни припомни какви сме били и да потвърди красотата на онова, за което някога бяхме мечтали и което постепенно бяхме забравили.
Бе дошла сякаш, за да ни каже: „Не, онези младежки мечти не бяха илюзия. Вие и вашите кумири ги превърнахте в илюзии“.
Както бе писала преди повече от век Елена Блаватска „личността е ролята, която актьорът (Аз) изпълнява само за една вечер“. Тия думи бяха за Людмила азбучна истина. Не бих могъл да кажа как точно тя самата виждаше своята роля в този живот. Едва ли си е представяла, че тази роля ще бъде само „поддържаща“ по степен на незначителност и по характер на пригаждане към общоприетото. Не знам обаче и доколко е подозирала, че в грандиозната драма на епохата ще й бъде отредена печалната роля на губеща.
В първите месеци и години подир нейната смърт, като че липсваха поводи за подобна тъжна констатация. Проявите на респект към делото й обаче бяха само привидности, които впоследствие бързо се разсеяха и предизвикаха ответни реакции на обругаване и осмиване. Тя претърпя неуспех не затуй, че бе изопачен един или друг неин проект и бе изоставено едно или друго нейно начинание. Оказа се губеща в главното — с провала на своята Мисия.
Мисия ли! Известни са ми и подигравателните подмятания на циниците, и меланхоличните съждения на добронамерените, пред подобно твърдение. Излишно е да спорим с късна дата за неща, които винаги ще си останат оспорими. По тази причина в случая оставям настрана философските възгледи на Людмила, определяни от невежите като „мистика“. Отделям ги настрана, въпреки че както за Мила, така и за мене, те са първоосновни. Остава другото, за чието възприемане не е нужно да сме изучавали история на религиите и което лежи също в основата на нейната мисия:
Живкова изповядваше и се опитваше да преобрази в живо дело онези насъщни принципи, върху които се гради всяко демократично общество, — принципите, утвърждаващи реалната свобода за всеки човек и отричащи насилието — физическо, икономическо или интелектуално.
Прагматиците би следвало да оценят Мисията на Людмила поне в такава светлина. Само че те и този път биха ви отвърнали: „Какво има да оценяваме? Нали се провали.“ И са прави. За себе си. Всичко зависи от това, какво разбираме под провал и за какъв провал става дума.
Всъщност провалът бе може би единственият възможен край на избрания Път. Премълчавам варианта на отстъплението — при нейната вяра и нейния характер подобен вариант бе изключен. Посоката, поета от нея без колебание, предполагаше една ако не предизвестена, то лесно предсказуема катастрофа. Ознаменувана с една нелепа смърт.
Според разумните хора нейната трагична вина произтичаше от нейното вироглавие. В онези години на строго регламентиран живот бе се опитала не само да мисли, но и да живее извън правилата. Явно не бе наследила нищо от съобразителността на баща си, който по-късно — в период на рисковани политически промени — бе изрекъл паметната фраза „да се снишим, додето премине бурята“. Дъщерята, вместо да се сниши, си позволи да продължи срещу насрещнототечение, за да бъде запратена сред отломките на толкова други корабокрушения.
И се питаш: Та коя ли благородна кауза е завършила с триумф и апотеоз? Нали десетки пророци, мъдреци, реформатори, бяха ставали жертва на съдниците в черни раса и на вилнеещите тълпи. Нали най- великата саможертва на Божия син бе увенчана с разпятието. Заревото на победата блясна едва подир агонията на Кръста. Което не пречи днес, 20 века по-късно някой пак да запита:
— Каква „победа“?
Людмила никога не бе си въобразявала, че би могла да заеме място дори в най-последния ред на дългата върволица от Велики страдалци, поели доброволно към кладата, бесилото или кръста. Тя просто бе следвала мисията, на която се бе посветила. Следвала я беше дори в минути на слабост, когато е съзнавала, че се стреми към непостижимото.
И стана така, че в това понякога неловко, понякога мъчително, ала винаги неотстъпно движение към непостижимото тя постигна толкова и такива прекрасни неща, с каквито никой наш политик от втората половина на века не би могъл да се похвали.
Големите строежи, новите училища, музеите и художествените галерии из цялата страна, новите театри и нови читалища, международните изложби, срещи, чествания, научни публикации, симпозиуми, дълготрайни програми — бя-ха според нейния замисъл само стъпала в този процес на духовно извисяване, при който името на България щеше тържествено да прозвучи из културните пространства на планетата. Апотеозът на юбилея следваше да се ознаменува с голямо честване през септември.
И сякаш за да разберем, че всичко това Людмила го е замисляла и създавала не за себе си, а за народа, два месеца по-рано тя тихичко си отиде.
Мерзавци от различни породи се постараха — вкупом или поотделно — да сринат всичко съградено от нея в световния културен обмен и да върнат нещата към времето, когато България бе известна единствено като производител на розово масло и на наемни убийци. Международните връзки с авторитетни институти и видни интелектуалци бяха занемарени или прекъснати. Себичността и простащината доведоха до там, че дарения на художествени произведения, оценявани за много милиони долари, като това на Петер Лудвиг, бяха осуетени.64 За наши международни изложби и чествания стана смешно да се говори. Заговори се за други неща — за атентат срещу папата в Рим и за български чадър в Лондон.
България — не без участието на мастити българи — бе поставена отново в кюшето, където е мястото на слугите, на вечно виновните и на отхвърлените от цивилизования свят.
Безсилна да променя заобикалящата я среда, Людмила сама постепенно се преобрази от обикновена млада жена в някакво странно същество, залутано в смътните пространства между днешния и утрешния ден. Загрижена за бъдещето на хората, почти нямаше време за личен живот. Заета да убеждава мнимите си следовници, сякаш не забелязваше, че е останала без приятели. Обсебена от мечтата за всемирно братство, живееше в хладния климат на самотата.
Зад напрегнатия си делник, зад вечната си заетост, зад малките празници на постиженията и вечните грижи по предстоящото, тя всъщност криеше своя трагизъм, който години наред бе отказвала да признае. Голямата й мечта се оказа химера, крайната спирка — поражение, и така си отиде, за да остане в нашите сънища.
Понякога все още се случва да я виждам там — в дрезгавината на съня и в часа на кошмарите. Наблюдавам я как възлиза по някаква камениста пътека, а после спира нерешително, стигнала до ръба на пропастта. Оглежда се бегло, но не ме забелязва и отново се накланя над пропастта. Опитвам се да извикам, за да я предупредя да внимава — нали знам, че понякога е твърде припряна — обаче от устата ми излиза само неясен шепот. Искам да й напомня думите на Учителя:
„Ще запитат — как да се премине животът?
