страхува. Когато малкото изскимтя, вече беше късно. Майката се спусна към гъстите лески край потока, но след миг излая късо и тичешком се върна на сечището. От леските се понесе басово ръмжене и веднага след това от тях изскочи мечка. Тя се изправи на задните си крака, изръмжа и щом забеляза, че нещо в сечището се движи, стъпи на четирите си крака и се втурна към вълците. Старият вълк побягна пръв, след него — малкото вълче, а последна, озъртайки се постоянно, тичаше вълчицата.
Вълците се върнаха на Бели връх и следващата нощ не отидоха на лов. Оттогава те отдалеч заобикаляха потока под сечището, където мечката и двете мечета ходеха да ловят пъстърви.
Когато излизаха всички, вълците ловуваха по-сполучливо. Младото вълче възприемаше бързо. Най- трудно му беше да улови първия си заек, после то явно поумня. Когато падна първият сняг и гората оредя, младият вълк вече беше станал голям колкото майка си.
Снегът се увеличаваше, нощите се удължаваха и ловът ставаше все по-тежък. Елените се събраха на стада и вълците много рядко успяваха да отделят някое младо еленче или болна кошута. Накрая все пак щастието им се усмихна. През една нощ, когато подобната на топла пита луна плуваше по небосвода, обсипан с безброй звезди, старият вълк спря над следата на кошута, която водеше две малки. Трите вълка поеха предпазливо по пресните следи.
Луната избледня, зазори се, а вълците не успяваха да нападнат. Обширното плато беше неподходящо, защото кошутата щеше да ги забележи отдалеч. А когато се развидели, трябваше да бъдат още по- предпазливи. Използвайки прикритието на хребета, най-сетне те се приближиха на стотина крачки от кошутата и двете еленчета. Животните гризяха краищата на брезовите храсти. Вълците не издадоха нито звук. Всеки знаеше какво трябва да прави. Старият вълк пое надолу, описвайки полукръг, за да излезе под малкото стадо. Скоро след това се разделиха вълчицата и младият вълк. Отначало те вървяха, после се втурнаха и полетяха между дърветата, като вдигаха подире си кълба сняг. Кошутата повдигна рязко глава, врътна се на задните си крака и побягна встрани, а не надолу, както предполагаха вълците. Хищниците трябваше веднага да сменят тактиката. Старият вълк се устреми отдолу, а вълчицата и младият вълк се спуснаха по петите на животните. Преследването не продължи дълго. Вълчицата успя да се приближи и да отдели изоставащото еленче от майката. В първия момент то се обърка, избра погрешна посока и се озова точно пред стария вълк. После всичко се разигра много бързо и трите вълка се нахвърлиха върху тлъстата плячка.
След като се наядоха до пръсване, старият вълк клекна на задните си крака, изви глава нагоре и нададе протяжен вой, както онзи път, когато победи младия си съперник. Зави още веднъж, после още веднъж. Скоро от срещуположния хребет се понесе отговор и сред дърветата се появиха два възрастни вълка. Те спряха, прецениха положението, а когато старият вълк зави отново, затичаха към него. Опашките им висяха между задните крака, главите им бяха покорно приведени към земята. Когато стигнаха при стария вълк, те се обърнаха с гръб към него. Той пристъпи към остатъците от плячката и ги подкани със скимтене. Двата вълка лакомо се нахвърлиха върху тях. В гладните им стомаси изчезваха парчетата кожа и кости, които те без усилия трошаха с челюсти. Накрая не остана почти нищо и от главата. Ситите вълци се примъкнаха към стария вълк и започнаха да ближат носа му. По този начин те изразяваха своето подчинение. След като се наслади на усещането, че е водач, старият вълк се обърна, определи посоката и пое през неподвижната гора към хребета, за да отведе цялата глутница в бърлогата на Бели връх.
Същия ден заваля гъст сняг и глутницата остана две нощи на Бели връх. Елените се спуснаха още по- ниско и вълците също се престрашиха да слязат в долините, но не смееха да се приближат към хранилките, край които се извиваха широки пътища. Все някак си преживяваха. Веднъж улавяха заек-два, друг път се изхранваха с мършата на сърна, изоставена от рис, ловяха мишките, които изшумоляваха тук-там в листата под снега. Щом нямаше нищо друго, не се отказваха и от катеричка. Веднъж повалиха сръндак и сърна и ги изядоха в малинака на сечището. Тогава към тях се присъедини шестият вълк. Той беше твърде млад, дребен и измършавял, кой знае как беше останал още жив. Дотича при първия вой, нададен от стария вълк. Трите стари вълка заръмжаха — те не искаха да допуснат пришълеца до плячката. Старият вълк стоеше и гледаше какво ще стане. Когато трите вълка наобиколиха заплашително мършавото вълче, сред тях скочи вълчицата. Тя се озъби, изръмжа и това беше достатъчно. Младият вълк изяде всичко, което беше останало от сръндака и сърната. За добавка той изгълта и окървавения сняг — толкова голям беше гладът му.
Но изминаха три дни, а глутницата не улови нищо повече. Нямаха друг изход освен да слязат надолу.
Водени от дима, вълците слязоха към колибите. Вятърът носеше сладки миризми. От оборите се издигаше уханието на храна. Гладните вълци приближиха на петдесетина крачки, но по-натам не посмяха. Тогава вълчицата се отправи встрани и заобиколи селището откъм посоката на вятъра така, че той да отвее миризмата й към най-близкия двор. Не се наложи да чака дълго. От дома се зачу лай, а след него човешки глас. После издрънча синджир. От отворената порта изскочи голямо петнисто куче, което надвишаваше вълчицата с повече от педя и безшумно полетя към миризмата. Подире му се втурна малко черно кученце, лаещо като бясно във всички посоки. Вълчицата побягна обратно по следите си. Когато голямото петнисто куче я настигна, тя затича по-бързо и след миг вълците заобиколиха кучето. То не можа дори да изскимти. Гладните вълци го разкъсаха на парчета и от него останаха само жалки останки.
Вълците искаха да повторят лова си, но не успяха. При следващото им посещение на колибите отнякъде изтича човек и започна да стреля с пушка. Втори път вълците не се осмелиха да се приближат към хората. Елените и сръндаците бяха долу, където ходеха двуногите същества с пушките, от които вълците се страхуваха най-много. И ето сега четвърта нощ как не са уловили нищо. В кръвясалите им очи проблясваха лоши пламъчета. Старият вълк знаеше, че глутницата трябва да се нахрани. Иначе ще стане лошо. Много лошо.
Веднага щом се свечери, шестте вълка се отправиха на лов. Старият вълк поведе глутницата по стръмното сечище, през неподвижната гора, оттам към потока, а после по насрещния склон. Отслабналите вълци тичаха в редица след водача, последна вървеше вълчицата. След повече от час вълците откриха пъртина, отъпкана от животни.
Заваля сняг. Вълците намалиха темпото, престанаха да тичат и накрая бавно се помъкнаха един подир друг.
Разширените ноздри на хищниците потръпваха от нетърпение, но те безропотно се подчиняваха на водача си, защото такъв е законът на вълците. Най-после достигнаха едно възвишение, където усетиха човешка миризма. Но това не ги възпря. Движейки се в края на хлъзгавия път, те заобикаляха хълма. Оттам вятърът носеше миризмата на животни. Хищниците се плъзгаха сред дълбокия сняг като шест сенки. Отпреде им се очерта голяма хранилка, край която се трупаха много животни. Ако глутницата не се намираше в толкова отчаяно положение, старият вълк никога не би предприел такава авантюра. Но сега нямаше избор. Ако искаше да запази глутницата, ако искаше вълците да му се подчиняват, ако искаше те да не се разкъсат помежду си, трябваше да ги поведе натам.
Снегът се сипеше непрестанно и хищниците успяха да приближат на двадесетина крачки от елените и кошутите, които пристъпваха на място и преживяха. В този момент една от кошутите ги забеляза и проблея. Около хранилката се разнесе тропот. Старият вълк зачака животните да побягнат, а вълците да се спуснат подир изоставащите, докато успеят да откъснат от стадото някой елен или кошута. Но стана нещо съвсем друго. Животните бързо се скупчиха и преградиха дълбокия път. Вълците нямаше накъде да отстъпят. Привели рога, елените първи се втурнаха срещу хищниците. Старият вълк се опита да скочи върху врата на най-близкия елен, но внезапно усети остро пробождане в левия хълбок, след това нещо удари десния му заден крак, ранен в двубоя с младия вълк. Вълчицата хапеше на всички страни, младите вълци също не се посрамиха й накрая сполучиха да се промъкнат заедно през разярената стена от рога, глави и копита. Понесоха се по дълбокия път и спряха чак в неподвижната гора, край която се виеше потокът, сега покрит от дебела снежна покривка.
Вълчицата вече не беше последна. В края се мъкнеше на три крака старият вълк и от левия му хълбок течеше кръв. Когато настигна глутницата, главата му не беше изправена, а опашката висеше между задните му крака. Вълците го наблюдаваха с пламнали очи. И неговият син също. Те чувстваха кръвта, изтичаща от хълбока му, и виждаха, че подскача на три крака. Старият вълк разбра какво ще стане. То беше неизбежно — такъв беше вековният вълчи закон. Вълците се раздвижиха.
Вълчицата се изкачи встрани. Вълчето, което приеха при последния им голям лов и го нахраниха с остатъците от сръндака и сърната, я последва. Трите млади вълка застанаха един до друг и заръмжаха
