глава под мишницата му. Овчарят притисна топла буза до ушите му, положи го долу и пристъпи — вълчето тръгна покорно и доверчиво по стъпките му.
От този ден между човека и звяра беше сключена мълчалива и неразделна дружба.
През онази година есента настъпи рано. От север през планината се спуснаха ветрове, посрещнаха ги други от изток, не по-малко студени, гората бързо пожълтя, отлетяха птиците на юг, сви се в полето посърналият добитък. Стадата изкарваха на паша само денем, а нощуваха в село, из кошарите.
Калю отваряше всяка утрин вратата на агъла и стадото само̀ се насочваше към полето, през широката порта. Той тръгваше бавно след овцете, полюляван на късите си крака, метнал дряновица през рамо, с провесен на нея клашник. Кучетата го следваха сами, най-напред Каракачанът, зад него по-малките, а в самите крака на овчаря — вълчето. Сега Калю извеждаше и него. Овцете му попривикнаха, също и по- младите псета. Само Каракачан още го гледаше накриво и се зъбеше. Но вълчето рядко отстъпваше от овчаря: следеше го по петите като сянка, накъдето и да тръгне. Вървеше полека, с наведена към земята глава, мълчаливо и безучастно към всичко наоколо.
Понякога Калю се шегуше с него, но вълчето го гледаше с уморен и тъжен поглед. Тогава овчарят бръкваше в дълбоката си чанта, отчупваше голям комат недопечен царевичен хляб, с какъвто хранеха кучетата, и му го подхвърляше. Вълчето го изгълтваше лакомо. Впрочем, то търпеше вечен глад. Постната храна не го засищаше. А Калю отбягваше да му дава месо, от страх да не озверее.
Далече бяха онези блажени утрини, когато грижливата майка хвърляше в устата му сдъвканите наполовина късове топло живо месо.
Но вечер като че ли изведнъж снагата му прострелваше тайнствен ток. То обтягаше яките си крака, вдигаше глава, наостряше уши с впит в мрачевината поглед. Вълнуваше го всеки звук, всяко потрепване на вейките. Понякога тичаше напред, душеше неспокойно земята и въздуха и като че не чуваше сърдития зов на овчаря.
— Подивява! — думаше Калю отчаян. — Пощурява, щом падне мрак. Ала трайте — ще опитомее…
Настъпи зимата. Стадата се прибраха в село и по цели дни лежаха в кошарите. По онова време най- важното в един двор беше кошарата — агълът, както я наричаха. В задната част на широкия двор се обграждаше с плет открито място. По цялото продължение на северната страна съзиждаха ниска стряха, покрита със слама и отворена към агъла. През топлите нощи овцете спяха под открито небе. Но при дъжд, при зимните виелици те се струпваха под стряхата и дочакваха утрото будни. Отвън, на разни места около оградата, изплитаха ниски кучешки колиби. Всяко куче имаше своя колиба, свой войнишки пост. Овчарят обхождаше през нощта и тежко̀ му, ако някое не беше в колибата си.
През тази зима отделиха и за вълчето място при кошарата. Отначало Калю го настани свободно в колибата, но вълчето избяга от леглото. На втората нощ го затвори вътре, но то изри дупка и излезе. Върза го с връв, прегриза я. Тогава овчарят се ядоса, поби як кол в колибата и го върза о него с желязна верига. И вълчето се примири. То лежеше в сламата, но не свито на кълбо, както псетата, а върху предните си крака, с положена върху тях глава, сякаш очите му светеха като два разгорени въглена. Накъдето и да преминеше овчарят, отвред го срещаше все този пламтящ поглед.
Но през дните то беше друго — послушно, смирено, почти страхливо. И все пак около коледните празници се случи нещо, което развълнува цялото село. Беше срещу Коледа. През този ден колеха коледните свини. До късно по всички дворове се чуваха викове и остри писъци на убиваните животни. Над дворовете се издигаха облаци мътен пушек, въздухът беше напоен с миризмата на обгоряла четина, на запържена от пламъците плът и кръв.
У Калюви също заклаха грамадна свиня. Запалиха огън, пърлиха я, почна почистването. По двора сновяха хора с кървави до лактите ръце. Навред личаха локви кръв. Псетата лижеха окървавения сняг и се хапеха безмилостно. Вълчето също беше там. Но то стоеше настрана приклекнало, с изплезен език и наострени уши; тялото му потръпваше от възбуда. Хората го гледаха, шегуваха се и му подхвърляха по нещо от свинята:
— Дръж, Вълчо, хапни да отговееш!
Само Калю се сърдеше: да не му дават месо, нека да не се настървява на кръв.
Но по едно време някой му подхвърли целите излишни вътрешности на свинята. Вълчето ги захапа, притисна ги с крака и за по-малко от минута ги разкъса й излапа на големи късове. Всички го гледаха изумени от лакомията му.
До вечерта Калю не го изпусна от очи. Успокои се чак когато го прибра и върза в колибата. Над заспалото село легна тишина. От небето грееше нащърбената месечина над улици и заснежени стрехи. Спяха и Калюви. Калю като млад и неженен още спеше при старите. Около полунощ бащата се пробуди разтревожен. Събуди го някакъв глас; стори му се, че чува странен вик в съня си. Той отвори очи и се вслуша. Викът се повтори провлечен, далечен, като че под земята. Но чий беше той — на човек, на животно?
— Кальо, Кальо, спиш ли? Я стани!
Калю, привикнал да спи нащрек, скочи и седна в постилката.
— Какво има, тате? Защо ме будиш?
— Я чуй! Чуй!
Викът се обади пак — този път по-ясен; две отсечени кявкания като лай на куче и провлечен гърлест вик, нещо средно между човешки плач и вой на куче.
— Какво е това?!
Но Калю не отговори. Той скочи, грабна връхната си дреха — спеше както винаги, с навои на крака — и се впусна навън.
— Не чувате ли — вълчето вие! — проговори той, като затръшна вратата зад себе си.
Овчарят спря за миг на осветения двор. По съседните дворове ечеше бесен лай на псета, а в техния цареше мъртвило. Той се впусна към кошарата, но спря. Същия миг откъм колибата на вълчето се чу пак това отсечено кучешко кявкане и провлеченият вълчи вой — в началото басово нисък, удължен и ясен към края. Полазиха тръпки снагата на коравия овчар. Той се затича към колибата, стиснал яко дряновицата, която грабна несъзнателно от пруста. Пред колибата, на дължината на синджира, беше приклекнало вълчето и виеше с издигната към месечината глава.
— Вълчо, Вълчо, млък! — викна му овчарят. Но вълчето продължаваше да вие; то като че ли не го забеляза; не се помръдна дори. Тогава овчарят го удари през шията. Животното политна, но бързо се вдигна и остана така право, разкрачено, с впити в пространството очи. Последва втори удар. Вълчето се сви и влезе в колибата. Овчарят се приведе над вратата, но бързо отскочи: оттам го срещна пламъкът на две безумни очи, лъснаха зъби и чу се зловещо щракане на челюсти. Тогава разяреният овчар улови с две ръце дряновицата, би и мушка напосоки в колибата, докато сети, че вълкът се е свил в дълбочината и надава жално, болезнено скимтене. Калю го отмина и подири кучетата. Намери ги свити в колибите им, изплашени до смърт; трепереше дори и сърцатият Каракачан.
На утрото и няколко дни след това по селото говореха само за вълчия вой.
Неведнъж старият, бащата, беше казвал на сина си:
— Слушай, Кальо, да махнеш този звяр от дома. Разбери, синко, вълкът си е все вълк: вълк куче не става. Ще довлечеш някоя пакост в къщата ми…
Говореха му същото и хора от селото. Някои гледаха вече на целия двор като на молепсан. По- малодушните не смееха да минат покрай двора. Разчуло се беше и по съседните села. При среща другоселците разпитваха:
— Как е вълчето ви? Расте ли? Още ли го търпите в село?
Непреклонен беше само Калю овчарят. Той се смееше зло, клатеше глава и отвръщаше на всички:
— Трайте, хора, ще видите вие какъв верен другар ще ми стане вълчето.
И той повикваше вълка, дърпаше го галено за ушите, дразнеше го. Вълчето разбираше вече шегите му, отвръщаше им с весела игра — малко грубичка, тромава и смешна: вълча игра! Но към края на пролетта се случи пак нещо, което ядоса и смути дори Каля, върлия му защитник.
През една топла привечер, към края на май, вълчето дремеше, полегнало в колибата си. По двора спокойно се разхождаха домашни животни. Наблизо до колибата му се боричкаха млади прасета. Когато
