Човек и лисица

— Слепци, не виждате! Само аз зная!

И като наведе глава, тя заситни нататък към дола̀ и познатите места.

Ловецът стигна до края на насипа. По-нататък е долът — дълбок, стръмен, непроходим. Вдясно е железопътният мост. Денем и нощем там бди часовой. И сега е там — ням и неподвижен. Ловецът снема пушката си, подпира се на нея и внимателно се свлича, минава канавката и спира на линията.

— Здравей!

— А, ти ли си? Пак ли насам?

— Нямам мира. Ще ги гоня тези проклетници. Виждал ли си ги тъдява?

— Тази нощ не съм. И снощи ги нямаше. Запиляха се нанякъде.

— Не бой се. Като огладнеят, пак ще дойдат. Услади им се вече два пъти.

— Кой знае! — отвръща със съмнение неподвижната фигура на часовоя.

— Трай си. Ще дойдат.

Ловецът побива пушката си в снега, полага мъртвата кокошка на релсите, вади ловджийския си нож и я разсича на две половини.

— Ами тази кокошка пък защо ти е?!

Ловецът се смее беззвучно:

— Трябва ми.

Той вдига пушката си, прескача отсрещната канавка, спира, развива дългата връв и пуща кокошката в снега.

— Аз отивам нататък, към храстите. Там ще вардя. Ако забележиш нещо, свирни.

И той закрачва напред, като влачи зад себе си из снега разкървавената кокошка. След него по стъпките му остават отронени перушинки и тъмни следи кръв по чистия сняг.

Малко след това, на същото място отвъд дола̀, пристигна и лисицата. Тя криволичеше из снега, спираше се, слухтеше, взираше се напред и пак поемаше опасния си път. Накрай пред нея се зачерня мостът, а отвъд моста — неподвижната фигура на човека. Тя го познаваше, виждала го беше толкова пъти, ала нямаше страх от него. Не, той не беше опасен. Бог знае защо вечно беше там, идваше бавно по моста до отсамния бряг, връщаше се и пак стоеше неподвижно. Тя спираше и го гледаше. Понякога и той я виждаше, но и тогава не беше опасен: размахваше ръце, понякога извикваше, понякога хвърляше камък по нея и — толкова.

Сега тя спря надалеч в снега, сгуши се и го загледа. Тя знаеше, че отдясно, надолу покрай моста се спущаше удобна пътека, която извеждаше под самия мост и нататък. Оставаше само да изварди, когато той не я гледа, да се шмугне покрай насипа и — толкова. Нататък по дола̀ е вече лесно.

Човекът чакаше, чакаше и лисицата. Тя не бързаше, тя имаше търпение, макар че мъчителният глад я присвиваше и тласкаше напред. Накрай човекът се раздвижи и тръгна по моста. Той идеше право към нея, но тя не се изплаши. Тя знаеше, че той ще стигне до отсамния бряг и нито крачка повече. Ще постои там и ще се върне — тогава… Тогава тя се затича, на няколко скока достигна ръба на дола, плъзна се надолу по предни крака и се шмугна под моста. Над нея човекът спокойно мереше равните си крачки. Тя отдъхна, щеше й се да излае от радост. Приклекна, огледа се и прекоси заледената река. След минута зад нея бяха и мостът, и човекът. Тя се изкачи по полегатия бряг, спря пак и се огледа — тихо, равно, светло. Оттук нататък се откриваше познатият път: широка дъга встрани от линията, а сетне — оградите на станцията. Тя вървеше почти без страх — не спираше, не се оглеждаше. Но на едно място острото й обоняние подразни като че ли познат сладък мирис. Тя спря зачудена, огледа се, подиша въздуха, после пъхна нос в снега. Та ето — тук, тук! Тя разрови бързо с два крака снега — перушини! Още и още — ей там, чернеят се напред по снега. И още недоумяваше, в колебание слуха й прониза късо, остро изкрякване на кокошка. Лисицата приклекна в снега — от изумление, от радостно вълнение. Тя не разбра откъде дойде чудният звук — бликна сякаш из заснеженото поле, небето, просторите…

Отвъд храсите чака ловецът. Той вижда, когато лисицата изскача из дола и тръгва през полето. Сърцето му замира. Още няколко стъпки, и тя ще прекоси оставената от кокошката следа. Ще я подуши ли? Ще спре ли? Ще дойде ли насам? Ето я — спира, спря! Той набира дъх и пуска първото крякане. Миговете му се струват часове, сърцето му бие ускорено, задъхва се чак, пушката потреперва в ръцете му.

Лисицата все още стоеше приклекнала в снега. Накрая будният инстинкт я насочи — ето следите, ето перушината. Тук наскоро преди нея е минала някоя нейна посестрима с лакома плячка в уста. Ей там към онези храсти. И не погреши. Наистина от храстите се раздаде повторен вик на душена кокошка — разкъсан, сподавен, неясен.

Тя не гледаше, не чуваше вече. Хвърли се стремително напред, заобиколи храста и — късно беше да избегне измамата: на пет крачки от нея клечеше ловецът със заредена пушка. Тя се опита да отскочи, но ослепи я блясък, оглуши я гръм и тя се зари в снега. Вдигна се, полази по предните крака, но задницата й се влачеше вцепенена. В следния миг сети над себе си огромната сянка на човека. Един удар на приклад по главата я довърши.

Нощта преваляше. Заваля отново сняг. Наоколо беше глухо и пустинно. Толкова пустинно, че човек можеше да помисли, че по земята няма вече топли селища, шумни градове и гърмящи през полята влакове, а че открай време над просторите цари това ледено мълчание. И посред него две дебнещи се същества — човекът с лък и колчан с отровни стрели и животното — със своя вечен, неутолен, първобитен глад.

,

Информация за текста

© 1942 Георги Райчев

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2009

Издание:

Български разкази за животни. Антология

Издателство „Отечество“, София, 1984

Съставител: Симеон Янев

Отговорен редактор: Божанка Константинова

Редактор: Албена Янкова

Художник: Буян Филчев

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/14424]

Последна редакция: 2009-11-08 18:00:00