сме се озъбили всичките като умрели. Амин!“
И при най-голямо усърдие пишещият човек не ще бъде в състояние да предаде всичко на читателя, но все пак нещо ще остане утаено между буквите и думите, тъй както дъждът се утаява в дълбоките следи, оставени от добитъка по пасищата; някъде възклицание ще остане, малко трепет също така, смях и тъга ще се отцедат и ще се просмучат между думите — тъй есенната мъгла ни просмуква с влагата си, дрехите ни натежават постепенно, докато от тях започнат бавно и монотонно да се отронват ситни капки.
Тъй се е търкулнал и оня летен ден, завъртайки в себе си чичо Гаврил и баща ми, градинарят със странния зеленчук, църковното настоятелство, зимен ден ще сместим в летния му полог, усукващият и разсукващият се другоселец с циганските очи, сметнат от чичо Гаврил за влашкия циганин от Старопатица, воден за шията от белите вълци, църковната нива Свети дух, Цино, Младенчовата сълза, кучето в кладенеца, глухонямото момиче, момчето, паднало от голямата бука, добитък, жаби, небесна дъга, горски и суеверия, сляпа петромаксова лампа, митрополия, сива крачеща чапла, пчелояд, вълча ябълка и прочие.
Като завършек на всичко са спомените за конете от Йончови ханове.
Светът в този летен ден не може да бъде посочен нито за пример, нито за поука както на днешния, тъй и на бъдещия човек. Но ако съм си позволил да почукам на съня на този свят, то е, защото за мен той е като въздуха който дишаме, без да го забелязваме, защото този свят е част от онези звена, които пренасят скромно и почти незабележимо ферментите на човека, живата мая, сам този свят е и браздата, и семката, посята в браздата на моя беден северозапад…
Миналото лято заедно със сина си минах покрай кладенчето Батеа, покрай църковната нива Свети дух срещу нивата, от другата страна на реката, се кипрят разкопките на стара римска вила, пъстър фазан стои върху полуразрушена стена и подвиква, цигански петлета с големи гребени се разхождат нервно, пчелояди прехвъркат ниско над реката, черен щъркел се появи иззад червена ракита мина ниско над нас и възви към някогашните пчелини и оброчища. Всички пътища са обрасли с трева, никъде никакъв синор не се забелязва, шипкови храсти са наизлез-ли от Керкезката гора и са наклякали из малката долчина — същински разбойници.
Няма селце, няма улица, няма ги водениците смокинов храст или липово дърво, орех, сливак или трепетлика, сякаш никога нищо не е имало тука. Навсякъде пъп-ле трева, епична и дива, земята под краката изглежда мочурлива, като че е започнала да се снишава и да потъва неустойчива е, пъшка, издава мехури, някак подвижна се струва на човека, имаш чувството, че стъпваш по гърба на сънено, но живо животно.
Клекнах край реката да разровя и да разчистя затлачен кладенец, момчето съзря в реката непознато за него животно. Почна да вика, погледнах в реката и там видях старата сива крачеща чапла. Тя стоеше все така замислено в бързея, съсредоточена само в една точка.
„Иди да я пипнеш“ — казах на момчето и продължих да изгребвам чакъла от кладенчето. То се сбързи по брега на реката, чаплата го съгледа, обърна се бавно, раздвижи тромавите си големи крака и подтичвайки и подскачайки по водата и по камъните, размаха крила, отдели се от реката и прелетя на безопасно разстояние. Момчето постоя, постоя, загледано в чаплата, нещо съобразяваше, тръгна пак покрай реката, но този път прикрито зад обраслите й с гора, повет и водна къпина брегове.
Почистих извора, водата се оттече, наведох се да пия от кладенчето, както съм правил това хиляди пъти в ония детски години, но изведнъж се стреснах, защото на дъното се стрелна жабче, вдигна мътилка и се скри. Мътилката се изцеди, заразглеждах дъното и в единия край видях свряна малка животинка. Беше от ония малки
Колко ли свят се е навеждал да пие вода от това кладенче и колко свят се е оттекъл между бреговете на тази река?… Изправям се и гледам как по реката все повече и повече се отдалечават момче и чапла. После ми се струва, че — съвсем смалени и нереални в лятната жега — те стоят в реката на едно и също място, момчето се мъчи да доближи чаплата, чаплата се мъчи да се отдалечи, разстоянието помежду тях е все едно и също, нито момчето може да доближи чаплата, нито голямата крачеща чапла да се отдалечи, макар че продължава да подскача на дългите си крака и се мъчи да се залови с крила за нажежения и разреден въздух.
Тогава изведнъж разбирам, че момче и чапла стоят на едно и също място, мъчейки се да се доближат едно до друго, както животно, разсечено на две половини, се мъчи да събере половинките си, а аз съм този, който е започнал бавно да се отдалечава от тях, и завинаги.
Но как тъй ще се отдалечавам от тях! Накъде?
Информация за текста
© 1980 Йордан Радичков
Сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2008
Публикация
Йордан Радичков. Спомени за коне. Новели
Редактор Добромир Тонев
Художници Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Художествен редактор Веселин Христов
Технически редактор Любен Петров
Коректори Тотка Вълевска, Елена Куртева
Дадена за набор на 7. IV. 1980 г.
Излязла от печат на 30. VIII. 1980 г.
Издателски № 1610. Формат 84/108/32. Тираж 80 200
Печатни коли 15. Издателски коли 12,60. УИК 13,24. Цена 1,91
Код 07 9536272311 5605-182-80
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1980
Печат: ДПК „Димитър Благоев“, София
с/о Jusautor, Plovdiv
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/8255]
Последна редакция: 2008-06-21 10:00:00
1
В наше време от Йончови ханове е останало само наименованието и пиесата на покойния артист Стефан Савов със същото име. Няколко години подир войната събориха постройките, но минаха още няколко години и берковската община сметна, че е необходимо да се построи отново хан на това място. Ханът ще бъде построен от другата страна на пътя, в триъгълника между реката Бързия, пътя и железопътната линия. В този триъгълник е издигната и малка грамада, за да напомня за Иван Базовата „Грамада“. Истинската грамада е на няколкостотин метра на запад, прерязана на две от железопътната линия. В нея бащата на майка ми, Васил Филипов, заедно с неколцина иманяри бе търсил един смок с бисер на челото, но не бяха намерили смока, а само съблеклото му, т.е. кожата. Дядо ми, Васил Филипов, предполагаше, че смокът е слогар, което можело да се познае по начупената черна линия на гърба на съблеклото. Старата грамада е
