кръстосват вътре паяжини …“ „Щъркелът на студен комин не седи — каза жената. — Щъркелът обича да му влиза пушилка в очите, затова изостави гнездото.“ „Не знам дали само заради пушилката — рече Заяко и пи една лъжица сода бикарбонат, защото го болеше стомахът. — Всичко бяга от пустошта. Пустошта си е пустош!“
Рано през пролетта една сутрин жената завика:
„Клюводръвец! Клюводръвец!…“ „Де го?“ — рипна се Заяко. „Ей го на черницата на Перуниката — рече жената. — И като че не е един, ами май че са два клюводръвеца… Два са, два са — закима с глава тя. — Изпърво гледам, че е един, а кога те били два клюводръвеца.“ „Брей!“ — рече и отиде да види и той клюводръвците.
Най-напред видя единия, обхождаше ствола на черницата, тук се поспре, там се поспре, удари с човка кората, отмине я, покачи се по-нагоре, пак се загледа в нещо, пак чукне с човката. Докато Заяко стоеше на прелеза, птицата обходи целия ствол от долу до горе, опипа всичко с човка, помисли, постоя и хвръкна към върха. Беше много пъстра и красива птица. Като разтвори крилата си, сякаш освети и изпълни с живот и цветове цялата пустош. Това бе кълвач, но в селцето наричат кълвача клюводръвец, вероятно от това, че кълве дърво; те даже и така казват — клюве дърво, та оттам са му дали името:
клюво-дръвец, после са премахнали чертичката между двете думи и е останало слятото: клюводръвец. Нека читателят ми позволи да наричаме кълвача така, както го наричат в селцето.
Заяко свиваше цигара от вестник на прелеза на оградата и не сваляше очи от клюводръвеца. Птицата се издигна над черницата, покръжи горе, от върха на дървото се вдигна втора птица, също тъй пъстра, и двете похвърчаха сума време, отидоха над сламника, повъртяха се там, после се повъртяха над изоставената къща, писукаха непрекъснато, като че се съветваха помежду си и по писукането личеше, че одобряват. Клюводръвецът не хвърчи непрекъснато, както правят другите птици — все да си маха крилата; той размахва отривисто крила, набира инерция, повдига се нагоре и като се издигне, колкото му е необходимо, прибира крилата си до тялото; тогава лети по инерция, хлъзга се по невидимия въздушен склон към земята и стигнал до определена падина, отново размахва отривисто крилата си, за да набере височина. Ако се опитаме да нарисуваме летенето на клюводръвеца, ще получим една непрекъсната лъкатушна линия — нагоре и надолу, нагоре и надолу.
Докато клюводръвците обикаляха и оглеждаха запустялото място, над селцето минаха смрадовранки. Бяха седем-осем птици, синкави по крилата, вдигаха голяма врява, ту се спускаха надолу към къщите с крясъци, ту се издигаха нагоре с още по-големи крясъци или се връщаха внезапно назад, сякаш бяха изтървали нещо и се връщаха да го приберат. Едва взели изтърсеното, почваха да се премятат презглава, пищяха и се блъскаха една друга. „Омотали са конците — рече жената. — Сигур прежда носят нанякъде, па са я объркали горе!“ (Те наистина хвърчаха така, като че носеха невидима прежда, па конците на преждата все се заплитаха и се връзваха на възли, или пък някой конец оставаше да се влачи назад, та се връщаха да го приберат.) „Ами, конци! — рече Заяко. — Тя тая птица така си фърчи, това е припадничава птица. То не фърчи като човек — да тръгне, па да върви, както требе, ами ту с главата напред фърчи, ту с опашката напред, ту нагоре с краката. Тая вера вирее по Дунава, че и оттатък Дунава даже я има, по Влашко. Чувал съм, че много болест разнася, ти дето викаш, че са конци, не са конци и никаква прежда не носят, ами носят болести и ги изтърсват отгоре. Над това селце тръснат, над онова село тръснат и мине се не мине некое време, току се появи болест по добитъка. Не помниш ли по-лани, че минаха смрадовранки, тръскаха горе нещо, тръскаха и се появи чума по свинете. Боя се и сега нещо да се не появи и бих гръмнал в тях с пушката, ама си мисля, че като гръмна, може да изплаша и клюводръвците. Па никак не ми се иска клюводръвците да избягат.“
„Оо, недей гърмя — рече жената. — Я кви са хубави!“
Смрадовранките отминаха през баира с цялата си гюрултия, бетер цигани, а Заяко все въртеше цигарата и не можеше да я свие; кога погледна, тютюнът се беше изтърсил и той въртеше само празната книжка. Сипа пак тютюн, сви си цигара, запали я и чак тогава погледна клюводръвците. Те изпълниха цялото пространство с одобрителни възклицания. Кацнаха отново на черницата, после заслизаха надолу пешком и стигнаха до ствола. Единият клюводръвец показа с човка на другия клюводръвец, оня чукна с човка два или три пъти, поклати глава — изглежда, че одобри. Първата птица се намести по-добре и удари яко няколко пъти. Отдолу се показа светла кора, отчупи се и тупна на земята. Още няколко удара само бяха необходими, за да се открие бялата дървесина на черницата. Втората птица тръгна пешком нагоре, изкачи се чак до върха и застана неподвижно там.
Беше като часовой.
„Това долу е клюводръвец — каза Заяко на жена си. — А онова горе е клюводръвката. Изглежда, че ще мътят в черницата, огледаха всичко, харесаха го и черницата им хареса. Клюводръвецът сега ще има да млати и да прави дупка в дървото, а клюводръвката ще стои горе на пост, та ако се зададе някой, да даде знак и клюводръвецът да се качи при нея. И във войската е така.“ Клюводръвецът се подпря хубаво на опашката запретна се и започна да бие с човка черницата. Би през целия ден, а когато се сдрачи и селцето стихна, хората дочуваха как от двора на Перуниката нещо вика: „Кррр! Крррр!“ „Бре — рекоха хората, — тенецът сече черницата.“ Кога станаха сутринта и погледнаха, черницата си стои права в двора.
Птицата продължи да работи цяла седмица, проби дупка и хлътна вътре в дупката. Заяко ходи да види и се учуди, че дървото вътре е кухо. „Глей ти — рече си човекът. — птицата затова е оглеждала дървото, затова тук почукне с човка, там почукне, иска да види къде е най-тънко, та да го пробие и да се добере до кухото. Изглежда, че на младини дървото е имало рана, после раната е зараснала, покрила се е с кора и все едно, че няма нищо. А птицата дойде, почука с човка, разбере, че вътре е кухо, и пробие кората, за да влезе.“
Клюводръвецът почисти дупката и двамата с клюводръвката взеха да обикалят из двора на Заяко. Събираха говежди косми, вълна от овцете, закачена по ланските листковници, някоя и друга перушинка и всичко това отнасяха в дупката да правят гнездо. Заяко гледаше как различните птици по различен начин си правят гнездата и не можеше да се начуди откъде са се подсетили. Лястовицата цял ден тича до реката, пътьом хване муха, изяде я пътьом, вземе тиня в човката и тича обратно да лепи гнездото си. Ама бърза като светкавица, щото се бои, че по пътя тинята може да изсъхне. Врабецът дебне и само чака Заяко да се обърне или да се залови за някоя работа. Заяко дялка греда и внимава да се не удари с брадвата по крака, а врабецът — фрррр! — забие се в купата със сено, напълни си устата със сено и бяга презглава под стряхата; там набутва сеното между две керемиди. И той майстори гнездо. Заяко я вижда тая работа, ама си мълчи — сено много, ще има и за добитък, ще има и за врабеца.
Щъркелът мъкне върбак и тръни, тъпче върху комина, прережда, пак тъпче, пак прережда нареденото, все нещо не му харесва. Кадънката подтичва от място на място, бели лико с човка, бие го с човката да омекне и чак тогава го изнася да прави гнездо. Тя си прави гнездото изкусно — все едно че не прави гнездо, ами бродира. Свраката обикаля като крадец навсякъде, събира изостанали тръни и като не й стигне трънето, нали е крадлива, иде да краде от плетищата. Тъй много крадат тия свраки, че ако не подвикнеш, могат целия ти двор да разградят. Заяко помнеше как една година свраките разградиха цялото селце, та къщите стоеха една срещу друга, като че бяха без гащи. Човек затова туря ограда, да може да попритули нещо в двора и в къщата си. А свраките задигнаха трънето и къщите застанаха като разголени. Виж, клюводръвецът няма да посегне на оградата ти, тук ще вдигне косъмче от земята, там ще вземе перушинка — приятна птица. И пъстра, цветна, шарена, шарена като берковска стомна. Хвърка ти наоколо, не те дебне да задигне нещо или пък да ти изтърси някоя болест като смрадовранката.
Такива работи се въртяха в главата на Заяко, докато работеше из двора и наблюдаваше хвърковатия свят, или пък когато седнеше на процепа на колата и започваше да дюдюка с окарината. Под него се разстилаше селцето, къща зад къща, кажи-речи, всичките еднакви: врата, прозорец, керемиди, комин… по- нататък: врата, прозорец, керемиди, комин… врата, прозорец, керемиди, а! — оная къща няма комин, пушекът й излиза направо от керемидите. Оная къща е на опекунина Истрати, сиромашка къща, даже комин няма. Но врата, прозорец, керемида — има си. Човек не може да се подсети за нещо друго, ами все така прави къщата от памтивека. А пилето се подсеща. Едно пиле с кал, друго пиле със сено, трето с тръни, клюводръвецът дълбае направо черничевото дърво и вътре в дървото си прави къщата. Тц, тц, тц1 Какво нещо е пилето. Беше виждал и гнездо на авлига, птичката завързала гнездото с два канапа, досущ бебешка люлка.
Да се чуди човек как пилето прави всякакви гнезда, кое от кое по-различно. Пилето ни ръце има, ни
