Войничето

Войничето отиде при колата слама, спомената в началото, дето другите войници мушеха с шишове и търсеха скрито оръжие. То взе един шиш и също тъй почна да муши с другите, но мушна само два или три пъти; другите веднага го попитаха откъде иде, кой е, що е и войничето им разказа всичко, като не пропусна и разписката, дадена му от партизаните, за да не го накаже случайно началството. Войниците насядаха да пушат и продължиха да разпитват, а кучето, дето лаеше непрекъснато от върха на копата и дето прегракна да ругае войничето, също млъкна. В горещината хвъркаха пеперуди и през няколко къщи се виждаше влахът със своите отбрани власи как нещо се съветват и щом се посъветваха, тръгнаха нанякъде. Войниците никак не бързаха да намерят скритото в копата оръжие — ако в тая копа изобщо имаше оръжие, — та изпушиха по две цигари и пак не им се ставаше. Те щяха да поседят още да послушат разказа на войничето, как са го местили от полк на полк, за да не разлага полковете, но кучето изведнъж скочи и почна много високо да се кара някому. Войниците наставаха и видяха, че към колата идва капитанът, по-мрачен от облак.

Не само че бе мрачен, ами изглеждаше синкав от гняв и вървеше тъй стремително, сякаш ей сега щеше да прегази колата. Кучето, както споменахме в началото, скочи от колата върху военния, военният извади тутакси револвера си и го застреля още докато беше във въздуха. Веднага след туй капитанът прати войничето в карцера, за да не разлага останалите при сламата. Той беше сърдит на себе си, че не се сети да карцира веднага войничето, ами го прати сред войниците си. Войниците почнаха да мушкат много силно и да викат: „Ей сега ще намерим оръжието, господин капитан!“ Капитанът, изглежда, не им вярваше, прекрачи кучето и отнесе гнева си при власите.

Заповедта за карциране на войничето внесе известно затруднение, защото селото нямаше карцер. В училището имаше една стая, дето зимно време държеха дървата за огрев, казваха й дърварника. Затвориха войничето в тоя дърварник и по нареждане на капитана влахът отбра един от най-лютите си власи да го пази. Лютият влах застана пред вратата, като че беше пън, но да мълчи непрекъснато не можа и по едно време попита: „А на колело туряха ли те да те обтягат и да ти бият петите?“ — „Не са — каза войничето, — нахраниха ме и ми дадоха разписка.“ — „Млък!“ — изрева лютият влах. Като мина доста време, той попита: „Че как тъй са те нахранили и са ти дали и разписка, като са разбойници!“ — „Ами че те не са разбойници!“ — каза войничето. — „Млък!“ — изрева влахът и двамата бая помълчаха. Мълчаха, мълчаха и влахът отново попита. Войничето му отговори и влахът тоя път не му изрева:

„Млък!“, а каза само: „Хм! Хм!“ и пак попита. И войничето постепенно му разказа цялата история. Кой знае колко щеше да продължи тоя разговор между двамата, ако пред дърварника не се бе появил отново мрачният капитан заедно с помощника си и видяха, че войничето разлага и своя пазител. „В никакъв случай!“ — каза капитанът и издаде заповед войничето да се препрати под охрана в гаубичния полк в Берковица.

„Тъй верно! Тъй верно!“ — помощникът му откозирува, отбра двама от най-добрите си власи — стари запасни кримки — и им нареди да откарат войничето в Берковица. През това време селската делегация се бе събрала отново и идваше начело с календара на царското семейство да види дали случайно капитанът не е разговарял с по-горното началство. Но капитанът тъй изгледа селяните, че те веднага прибраха семейството под мишница и се разотидоха по домовете.

Никой повече в туй село не срещна войничето. Някои селяни ми разказваха, че са го видели как вървяло по прашния път, ботушите му хлопали и то развявало своя широк войнишки панталон, а от двете му страни крачели власите от запаса и от време на време викали: „Млък! Млък!“, макар че войничето не казвало нито една дума. Мой роднина служеше по това време в Берковица, беше мерач на гаубица, та съм го питал и него дали не знае нещо за войничето; той ми е казвал, че било докарано някакво войниче в казармата — пленено от партизаните и после пуснато. То внесло голямо разложение в полка и затуй го препратили в Плевенския пехотен или пък в друг някой полк; той не си спомняше.

Като съживявам отново войничето, замислям се над туй, как простичко е разнасяло словото; то и самото му слово е било също тъй луничаво и с руси сколуфи като на новобранеца, дето вършил черната работа на казармите. Виждал съм неведнъж и мустакати слова от запаса, блестящи в парадната униформа, всичките копчета святкат, обущата скърцат напето и походката е напета — но такива слова посивяват бързо в съзнанието ми, за да отстъпят място пак на войничето.

И сега го виждам как развява в далечината празното дъно на панталона си, а власите му викат свирепо: „Млък!… Млък!…“

,

Информация за текста

© 1980 Йордан Радичков

Източник: http://bezmonitor.com

Сканиране и разпознаване: Виктор, 2002

Публикация:

Йордан Радичков, ПЕДЯ ЗЕМЯ, Разкази

Редактор Цветан Николов

Технически редактор Таня Янчева

Коректор Красимира Костова

Дадена за набор на 13. IX. 1979 г.

Формат 32/84/108 Тираж 30 650 екземпляра

Печатни коли 16 Издателски коли 13,44

Подписана за печат на 16. I. 1980 г. Излязла от печат на 28. I. 1980 г. Цена с подвързия — 1,93 лв. Цена с подвързия — 1,35 лв.

ДП „9 септември“ — София Поръчка 1302

Профиздат 1980

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/2350]

Последна редакция: 2007-01-18 23:32:11