Джордж Скитърс си изкарваше прехраната, като строеше кортове за тенис. В свободното си време четеше много книги, беше изключително интелигентен и контактен човек. И приятел на Даръл.
Ако някой можеше да му помогне, това беше Джордж.
Даръл взе мобилния си телефон, марка Нокиа, от масичката пред компютъра. Набра Джордж Скитърс.
— Ало Джорджи, зает ли си?
— Всъщност не. — дочу се весел писклив глас от слушалката. — Днеска почивам.
— Ще дойдеш ли до вкъщи? Спешно е!
— Добре. След колко време?
— Колкото можеш по-бързо.
— Да не е станало нещо? Свързано ли е с вчерашното ти, хи-хи-хи… подмокряне?
— После ще ти разправям. Идваш ли?
— Да. При теб съм след десет минути.
Даръл затвори телефона. Реши, че трябва да закусва. За всеки случай събра всички видове килими и мокети от апартамента. Нахвърля ги в килера. Така щеше по-лесно да бърше пода като се намокри.
Капчиците продължаваха да се стичат по врата му. Даръл отвори хладилника и започна да го оглежда. Беше гладен.
Добре, че водата, която се стичаше по врата му, не беше много. Иначе имаше вероятност да наводни съседите под него.
3.
Джордж тропаше на вратата като изтърван. Имаше звънец, но на Джордж винаги му харесваше да тропа. Силно. Даръл му отвори. Домакинът беше облечен в бял халат. Гостенинът бе навлечен в тъмносини спортни панталони и шушляково яке в същия цвят.
Джордж задъхано попита:
— Какво става с тебе?
— Мокря се. Отнякъде по мене тече вода. Капе дори когато спя. Трябва да ми помогнеш.
Джордж каза:
— Искам да видя. Седни някъде да те огледам. Това, което твърдиш, е смахнато и невероятно.
— Добре. Само че ще седна на табуретка. И ще сложим зад нея леген.
След половин час Джордж възкликна:
— Прав си, мамка му!
Даръл седеше на една табуретка в спалнята. Тя беше покрита с найлон. Зад нея имаше леген, който беше пълен една трета с вода. Около Даръл беше почти сухо. Джордж, който не го изтърваше от поглед, от време на време забърсваше пода с парцали, изтискваше ги и ги простираше в банята да съхнат.
Даръл каза отчаяно:
— И какво ще правя сега?
4.
Джордж бе звънял в най-различни центрове за парапсихични изследвания, в агенции за паранормални явления и институти за алтернативна наука.
В продължение на няколко дни през малкия апартамент на Даръл бе преминала върволица хора. Бяха го снимали, разпитвали до изнемогване и изследвали с най-различни святкащи и бипкащи джаджи.
В продължение на три дни Джордж седеше до Даръл, готвеше му и му помагаше му да забърсва насъбралата се вода. От време на време отскачаше до най-близкия магазин за полуфабрикати. Или пък нови парцали и гъби. Дори беше купил няколко пакета пелени, за да може поне през нощта Даръл да спи сравнително сух.
Джордж му помагаше. Най-вече отказваше да допусне в апартамента всеки, който поне малко му заприличаше на журналист от таблоид. Джордж отказа да допусне дори и колегите на Даръл от вестник „Дейли Рипортър“.
„Колкото по-малко шум, толкова по-добре“, беше заявил Джордж след като изгони колегите му. Малко се поскараха, защото имаше вероятност да са дошли не заради сензацията, а просто да видят Даръл.
На четвъртия ден „откакто дойде потопът“ (според Джордж), на вратата се позвъни. Джордж Скитърс отвори предпазливо.
Пред вратата имаше двама мъже с еднакви сиви костюми. Дори физиономиите им имаха бръчки на еднакви места.
Очите им гледаха някак мрачно и безчувствено.
Джордж попита пискливо:
— Кои сте вие? Какво искате?
По възрастния от двамата извади служебна карта и я показа. Представи се:
— Специален агент Ливайн. ФБР. Колегата е специален агент Проски.
— Разкарайте се! — излая Джордж.
И понечи да затвори вратата. Двамата едновременно сложиха обувките си в процепа между касата и вратата. После едновременно я натиснаха и избутаха Джордж навътре. Влязоха в апартамента, затвориха вратата и я заключиха.
— Това е влизане с взлом. — обяви Джордж. — Апартамента е частна собственост. Ще ви съдя!
По-възрастният — агент Ливайн — гледаше някак отегчено. После извади от вътрешния джоб на сакото си някакъв документ.
Спокойно каза:
— Имаме заповед за обиск. Също така имаме разрешение да изземем всичко, което по някакъв начин представлява парапсихически феномен.
Двамата се заоглеждаха из апартамента. После тръгнаха към спалнята, поведени от шума на телевизора.
Джордж изкрещя:
— Даръл! Тука дойдоха двама откачени. Казват, че са от ФБР. Дано наистина да са, защото след пет минути ще ги изритам като бездомни кучета!
Двамата агенти влязоха в спалнята. Не обръщаха внимание на заплахите и натякванията на Джордж.
Даръл седеше на един фотьойл, покрит с найлон, и гледаше телевизия. По-младият Проски попита:
— Вие ли сте Даръл Швайцър?
— Да. А вие кои сте… задници?
С отдавна заучени движения двамата извадиха служебните си карти и се представиха отново. После обградиха Даръл и започнаха да го разглеждат и да душат около него. Зяпаха го все едно е особено интересно цвете в хербарий.
По някое време специален агент Проски каза:
— Даръл Швайцър, вие ще дойдете с нас. Имат пет минути да се преоблечете.
Джордж пак се развика:
— Ей, нещастници, работил съм 4 години в полицията. Не можете току така да го отведете, без да имате заповед за арест.
— Имаме. — безразлично каза агент Ливайн. — Ето я.
Той порови в костюма си измъкна заповед за арест. Беше документ за задържане на лицето Даръл Швайцър.
Джордж излая:
— Даръл нищо не е направил, мамка ви. По какво обвинение ще го арестувате?
Агент Ливайн каза:
— Все ще измислим нещо. Дребно хулиганство. Тормоз на съседите посредством умишлено наводняване. — Детективът се ухили. Усмивката му беше все така студена. — Ако мислите да викате
