О’Донъл поднесе шампанско на учените в щаба си. Следваше официална вечеря, но сега празнуваха победата.
— Тост — каза генералът и стана. Всички мъже вдигнаха чашите си. Единствен не се изправи и не взе чаша лейтенантът, който седеше пред контролното табло и ръководеше движението на безпилотния космически кораб.
— За Майкълс, който се сети за… Как му беше името, Майкълс?
— Антей. — Майкълс беше пил вече доста, но още не можеше да се зарадва. Антей, роден от Гея, богинята на Земята, и Посейдон, бога на моретата. Непобедимият боец. Винаги, когато Херкулес го събарял на земята, той се изправял по-силен.
Докато Херкулес не го вдигнал във въздуха.
Мориарти си говореше нещо сам, седнал с молив над лист хартия. Алинсън пиеше, но също не изглеждаше много весел.
— Хайде, вие, тъжни птици на злите поличби! — Генералът разля още шампанско по чашите. — После ще пресмятате. Пийте сега. — Той се обърна към оператора. — Как върви?
Аналогията на Майкълс бе приложена към космически кораб. Управляваха го дистанционно. И го бяха натъпкали с пречистени радиоактивни вещества. Той вися над пиявицата, докато тя, обезумяла от лакомия, го последва. Антей се бе отделил от майка си — Земята — и губеше силата си във въздуха. Операторът водеше космическия кораб достатъчно бързо, за да не позволи на пиявицата да го настигне, но го държеше на подходящо разстояние, за да я кара да го следва.
Космическият кораб и пиявицата се насочваха по курс към сблъсък със Слънцето.
— Чудесно, сър — отвърна операторът. — Вече е зад орбитата на Меркурий.
— Господа — заговори генералът, — аз се заклех да унищожа това нещо. Не си го представях така. Мислех, че борбата ще бъде по-персонална. Но важното е самото унищожение. Вие всички ще бъдете свидетели на този момент. Унищожението понякога е свещена задача. И сега моментът е точно такъв. Господа, чувствам се прекрасно.
— Отклонете кораба!
Каза го Мориарти. Лицето му бе пребледняло.
— Отклонете това проклето нещо!
Той им показа изчисленията си.
Бяха лесни за възприемане. Показваха скоростта на нарастване на пиявицата. Също предполагаемата скорост за консумиране на енергията й. И скоростта й на движение в Космоса, която представляваше постоянна величина. Енергията, която щеше да започне да получава от Слънцето при приближаването си към него, представляваше експоненциална крива. И скоростта на поглъщане на тази енергия, превърната в растеж на клетките, представляваше безкрайна хипергеометрична прогресия.
Резултатът…
— Тя ще унищожи Слънцето — каза много тихо Мориарти.
Щабът се превърна в лудница. Шестима от мъжете едновременно се опитваха да обяснят проблема на О’Донъл. После същото се опита да направи Мориарти и накрая Алинсън.
— Скоростта на растежа й е толкова висока, а тази на придвижване толкова малка в сравнение с нея, че тя ще натрупа огромно количество енергия и така ще бъде в състояние да изконсумира Слънцето в момента, когато стигне до него.
О’Донъл даже и не се помъчи да разбере. Той се обърна към оператора.
— Отклони я — каза той.
Всички се надвесиха над екрана и зачакаха.
Храната се отклони от посоката на движение на пиявицата и се насочи някъде встрани. Отпред имаше огромен източник на храна, но беше още доста далеч. Пиявицата започна да се колебае.
Клетките й, безразсъдно използващи енергията, закрещяха за решение. Храната забави ход. Намираше се съблазнително наблизо.
По-близкият източник или по-големият?
Тялото на пиявицата искаше храната
Тя тръгна подире й и се отклони от посоката към Слънцето.
То можеше да почака. И неговият ред щеше да дойде.
— Насочи я под прав ъгъл към плоскостта на Слънчевата система — каза Алинсън.
Операторът зачука по клавиатурата. На радарния екран те видяха един балон, следващ малка точка. Пиявицата се бе отклонила.
Всички почувстваха облекчение.
— В коя част на небето би могла да се намира сега пиявицата? — попита О’Донъл с безизразно лице.
— Елате навън. Мисля, че мога да ви покажа — обади се един от астрономите. Те отидоха до вратата. — Някъде в този сектор — каза астрономът и показа с пръст.
— Чудесно. Войник, изпълни заповедта — каза О’Донъл през рамо.
Учените зяпнаха от учудване. Операторът зачука по клавишите и балонът започна да настига точката. Майкълс хукна да пресече стаята.
— Стоп — каза генералът и строгият му команден тон спря Майкълс. — Аз знам какво правя. Накарах да построят този кораб по специален начин.
Балонът настигна точката върху екрана на радара.
— Казах ви, че борбата е лична — заяви О’Донъл. — Заклех се да унищожа тази пиявица. Докато тя е жива, ние никога няма да бъдем в безопасност. — Той се усмихна — Няма ли да погледнем небето?
Генералът отново тръгна към вратата, последван от учените.
— Натисни копчето, войник!
Операторът го направи. Нищо не се случи. А после небето се освети!
В Космоса увисна една ярка звезда. Блясъкът й изпълни нощта, разрасна се и започна да изчезва.
— Какво направихте? — изпъшка Майкълс.
— Тази ракета бе построена около водородна бомба — каза О’Донъл с триумфално изражение. — В момента на контакта аз я взривих. — Той отново извика на оператора: — Показва ли нещо радарът?
— Нито искрица, сър.
— Господа — каза генералът. — Аз се сблъсках с врага и го победих. Нека пийнем още шампанско.
Но Майкълс внезапно се почувства зле.
Заради изразходването на енергията тя бе започнала бързо да се смалява. И тогава стана страхотната експлозия. Не можеше даже и да помисли да я погълне. Клетките й издържаха едва част от секундата на немислимия по величина енергиен взрив и се претовариха едновременно.
Пиявицата бе смачкана, разкъсана, унищожена. Тя се пръсна на хиляди частици, а те от своя страна също се пръснаха на хиляди още милиони пъти.
Частиците бяха захвърлени във всички посоки от взривната вълна на експлозията и се разпръснаха надалече.
Като спори.
Спорите се затвориха в сухите си, твърди и като че ли безжизнени обвивки. Приличаха на прашинки. Милиарди прашинки. Те се понесоха безцелно из безбрежната пустош на пространството.
Бяха милиарди… Чакаха да бъдат нахранени…
Информация за текста
© 1952 Робърт Шекли
© 1996 Рени Димитрова, превод от английски
© 1996 Росен Димитров, превод от английски
