Младият мъж прониза един от противниците си в рамото, после прескочи с лекота кушетката, за да избегне удар в гърба от един от другите двама. Той се биеше с двамата си противници с явна лекота, а четвъртият от мъжете гледа известно време, после измъкна изпод горната си дреха една кама и я хвърли. Удари с дръжката й младия мъж в челото.
Младежът залитна назад и един от маскираните нападна. Сабята му улучи младежа в гърдите, огъна се и после се плъзна между ребрата му. Младежът я погледна за миг, а после падна, а ризата му се обагри с кръв.
Момичето припадна. Четвъртият мъж каза нещо и един от маскираните вдигна момичето, другият помогна на ранения си другар. Всички излязоха и оставиха младежа окървавен върху лъснатия под. Кинтеро завъртя бинокъла, за да види дали ще може да проследи другите. Незакрепената част изтропа и бинокълът загуби видимост.
Кинтеро си притопли канче супа и се загледа замислено в него. Мислеше за онова, което бе видял. Може да бе репетиция за някаква пиеса… Но сабята изглеждаше истинска и младежът на пода изглеждаше зле ранен, може би мъртъв.
Каквото и да беше, той бе имал възможността да наблюдава един личен момент от човешкия живот. Бе видял още някои от необяснимите неща, които правят хората.
Това му даде едно шеметно, божествено усещане, че може да вижда неща, които никой друг не би могъл.
Единственото, което го дразнеше, бе невероятната несигурност на бъдещите му видения. Бинокълът бе повреден. Някаква важна част не бе закрепена и всичките тези чудеса можеха да бъдат прекъснати в един момент.
Той се замисли дали да не даде бинокъла на поправка. Но разбра, че може да получи обратно просто един обикновен бинокъл, който би му показвал много добре обикновени неща, но с него нямаше да може да вижда странни и скрити неща през стените.
Той погледна отново през обектива, не видя нищо и започна да тръска и върти бинокъла. Чуваше как частта се върти и търкаля из него, но лещите оставаха тъмни. Той продължи да върти бинокъла, нетърпелив да види следващото чудо.
Частицата внезапно попадна на мястото си. Този път решен да не рискува, Кинтеро постави бинокъла върху килима на пода. Той легна, наклони глава настрани и опита да погледне през единия обектив. Но ъгълът бе неподходящ и той не виждаше нищо.
Започна да вдига внимателно бинокъла, но частта се помръдна и той го остави нежно на пода. През лещите все още се виждаше светлина, но както и да извиваше главата си, не можеше да се нагласи така, че да погледне през тях.
Замисли се за миг и установи, че има само един изход от положението. Той се изправи, разкрачи крака над бинокъла и се наведе. Сега виждаше през обектива, но не можеше да стои дълго в тази поза. Изправи се и се замисли отново.
Разбра какво трябва да направи. Събу обувките си, отново се разкрачи над бинокъла и застана върху главата си. Трябваше да опита няколко пъти позата, преди да постави главата си точно пред лещите. После опря краката се на стената и успя да заеме стабилно положение.
Сега гледаше в голям кабинет, някъде в сградата „Човин армс“. Беше модерен, богато обзаведен кабинет без прозорци, осветен отвътре.
В стаята имаше само един човек — едър, добре облечен бял мъж на около петдесет години, седнал зад бюро от бяло дърво. Седеше почти неподвижно, явно дълбоко замислен.
Кинтеро виждаше всеки детайл в кабинета, дори малката махагонова пластинка върху бюрото, на която пишеше: „Кабинет на директора. Отказите свършват тук.“
Директорът се изправи и отиде до един стенен сейф, скрит зад картина. Той го отключи и извади метална кутия малко по-голяма от кутия за обувки. Занесе я на бюрото си, извади от джоба си един ключ и я отвори.
Извади от кутията някакъв предмет, обвит в червена копринена кърпа. Махна кърпата и постави предмета върху бюрото си. Кинтеро видя, че бе статуетка на маймуна, изрязана от нещо като вулканична скала.
Беше странна маймуна обаче, защото имаше четири ръце и шест крака.
После директорът отключи едно чекмедже на бюрото си, извади дълга пръчица, постави я в скута на маймуната и я запали със запалката си.
Издигна се мазен, черен дим и директорът започна да танцува около статуетката. Устните му се движеха и Кинтеро предположи, че пее или рецитира.
Той продължи така около пет минути, а после димът започна да се сгъстява и да заема форма. Скоро се оформи в копие на маймуната, но увеличено до размерите на мъж. Нещо ужасно грозно, направено от дим и заклинания.
Димният демон (както го нарече Кинтеро) държеше пакет в една от четирите си ръце. Той го подаде на Директора, който се поклони дълбоко, когато го взимаше и побърза да се върне при бюрото си. Той отвори пакета и върху бюрото се разпръсна куп хартия. Кинтеро успя да различи пачки пари и купчини ценни книжа, приличащи на борсови сертификати.
Директорът се отдръпна встрани, отново се поклони ниско на димния демон и му заговори. Устните на димната фигура се раздвижиха, а директорът отговаряше. Те като да се караха.
После директорът трепна, отиде до интеркома си и натисна един бутон.
В стаята влезе красива млада жена със стенографски тефтер и молив. Тя видя димния демон и устните й се разтвориха в писък. Тя затича обратно към вратата, но не успя да я отвори.
Обърна се и видя, че димният демон лети към нея и я обгръща.
През цялото време Директорът броеше купчините пари, без да се интересува какво става в кабинета му. Но когато от главата на димния демон избликна ярка светлина и четирите му космати ръце придърпаха съпротивляващата се жена към тялото му, той вдигна поглед…
В този миг вратните мускули на Кинтеро не издържаха. Той падна и при това движение бутна бинокъла.
Кинтеро веднага се надигна и заразтрива врата си с две ръце. Дали не бе станал жертва на халюцинация? Или бе видял нещо тайнствено и магично, за което съвсем малко хора знаеха и което използваха, за да поддържат властта си — едно от най-скритите и невероятни неща, които правят хората?
Не знаеше отговора, но знаеше, че е станал свидетел на поне едно от тези видения. Той застана отново върху главата си и погледна през бинокъла.
Да, виждаше! Гледаше към една скучно обзаведена стая. Вътре в нея той видя един слаб мъж на около тридесет години с малко коремче, разсъблечен до кръста, застанал на главата си, опрял краката си, обути в чорапи на стената, гледащ през бинокъл, който лежеше на пода и беше насочен към стената.
Трябваше да мине само миг, за да разбере, че бинокълът му показва самия него.
Той седна на пода изпълнен с внезапна уплаха. Защото разбра, че е просто още един актьор в огромния театър на живота и че току-що е изпълнил една от ролите, също както изостаналите. Но кой тогава ги гледаше? Кой беше истинският наблюдател?
Той завъртя бинокъла на всички страни и погледна през другата страна на лещите. Видя чифт очи и помисли, че са отражение на неговите… Докато едното не му намигна бавно.
Информация за текста
© 1978 Робърт Шекли
© 1997 Рени Димитрова, превод от английски
Robert Sheckley
Is That What People Do?, 1978
