„Най-сетне, Аттис!… Тук, сред тия мраморни колони, аз пях в копнение с наведена глава; под сянката на тия пеноцветни клони аз шепнах на любов заветните слова тъй дълго — и едно ги ехото повтори. Най-сетне! Моя… Нека те света съзре! Сияние — далечни арфи: то в простори с ияй и пей под ласка огнена море. Приплисва доле там, на първото стъпало, и в немощ гине уморената вълна. Какво ли нея из безкрая е подбрало? Предчувствие за тебе може би, — една, единствено свещена цел за смърт… Ревниви долитат, гинат уморените вълни. Но ти си в моите обятия щастливи и в тях ще те огряват всички дни!“ — Сафо, божествена… „И, Аттис, — ето, що ли, кажи, що друго като твоята коса би могъл смъртен от безсмрътните да моли? Кълна се в тебе, нивга утренна роса не е по-светли на зората отразила припламналите къдри. И ръце кои за покривало на богиня тая свила тъй нежна са изпрели? Свилени струи сред тях две бели гълъбици са заспали… Гърдите ти на Афродита са олтар: две гълъбици… Кръвоцветните корали на техните глави — еднн достоен дар за нея, Знойнобедрата. Но ръф жадува една вълшебна роза: май е, — тя цъфти — и, Аттис, дал е Олимп вснчко ономува, комуто я в забрава днес отдаваш ти!“ — Сафо, как страдаш — ! „Не. Не си ли тук — и моя? Една за друга две земята ни роди. И как мъчително те дирех сред безброя по гмежни пътища, по глъчните стъгди! Ти бе на утрото в усмивката прозрачна и цял ден аз те дирех, до последна мощ; ти гледаше през погледа на вечер здрачна и аз безсънна те сънувах цяла нощ. И страх ме е, дете! — Дете благоуханно, нима си вече яв, не си ли още сън? Усещам твоя дих — и колко ми е странно, че трепетна сега гориш от мене вън… Но ти си моята душа! Аз знам: душата представа в сетен час пред взора поразен. О Аттис, о измама дивна на мечтата… Че ти си моята душа — и ти си в мен!“ — Сафо… „Аз искам поглед в погледа бездънен и до безчувствие приплетени ръце, — словата, медените капки в шемет сънен, риданието на примиращо сърце! — Не… В тъмен взор светкавици внезапни; пламък на кръвоцъфнали страни; отчаян мах за глътка въздух; от гърди оттласнат камък; мъгли — и освежителния техен прах! Отгатната стократно плът — и все незнайна, — безбрежна нощ и неочаквана зора… И сепването на продумалата тайна: на вечността полуразкритите недра… Мечта, душата ми лежи пред мене нага, попукали са устните й жад и зной; душа, мечтата ми е облак пълен с влага — и нека те удави нейния порой!“… ,
Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]
Публикация
П. К. Яворов, „Събрани съчинения в пет тома“, Български писател, С.1977–1979, под редакцията на К. Куюмджиев
Набиране: Гергана Мечкова и Мартин Митов
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/7148]
Последна редакция: 2008-05-04 21:00:00
