неговата вселена с милиардите и? галактики и той се промъква към ужасяващия мрак на антисвета, който се оказа съвсем близо.
Но каква смелост и жажда за знания е трябвало да натрупат хората, за да могат не само безстрашно да застанат пред стената на ужаса, но и да се стремят да проникнат през нея в онова, за което обикновеният човек от рода на Чеди не разполага дори с мислено определение! А тя на всичко отгоре насмалко не беше се осмелила да обяснява какво е животът на самия Гриф Рифт! Не, тя говори с него добре, с приятелско разбиране и единство на чувствата…
«Свършва денят, иде здрач…» — зазвуча в паметта и? песента на Родис… Те наистина се намират между деня и здрача. Вертикалната стена с циферблатите олицетворява границата. Достатъчно е да се свлекат от нея и… сега тя знае, че ще се намери в Тамас! Може да се озове и в нашия свят, в светлия Шакти, но той също е убийствен, ако попаднеш прекалено близо до звезда или до кълбовидно натрупване. И те се носят по гребена на вълната с тази разлика само, че твърде голяма мисия имат «Тъмен пламък» и тринайсетте члена на неговия екипаж. Гриф Рифт беше и? казал за чайката, която лети в нощния ураган — той ли няма да знае! За него това не е поетично сравнение, а точен образ на ЗПЛ. Но, достатъчно! Корените на вселената са прекалено страшни за нея, отгледаната в грижовното общество на Земята. Интересно какво ли е почувствувала Фай Родис — ето я, все така неподвижна, също като тримата около кристалната колона, вперила поглед в екраните, зад които е сивата пустота, и сигурно също се опитва да си представи Тамас?
Чеди не отгатна мислите на Фай Родис. Преживените от нея усещания бяха още по-мъчителни от тия на Чеди, защото Родис не загуби съзнание. Нейното силно, великолепно тренирано тяло се съпротивляваше на прехода в нула-пространството не по-зле от телата на управляващите ЗПЛ. Тя бързо се върна към нормалното си състояние и започна да мисли за стаята си в института на Кин Рух в Източна Канада, където се готвеше за експедицията.
Просторната стая, със стена, застъклена с огромни силиколови плочи, гледаше към долината на голяма река сред боровите гори на резервата. Фай Родис си спомняше най-незначителни подробности — от бледожълтия цвят на покриващия целия под килим до големите маси и канапета от изкуствено сиво-копринено дърво. Топлият уют благоприятствуваше за работата. Особено когато зад обърнатата към речните далечини прозрачна стена пълзяха ниски облаци и вятърът донасяше студен дъжд. Тогава Фай Родис се настаняваше на канапето в противоположния край на стаята до читалния апарат и купчината възстановени древни филми, четеше, мислеше и гледаше. Щастливото време на «попиването» на информация, за да станеш способна да разбираш древните исторически процеси и пътищата, по които човечеството е вървяло нагоре.
Веднъж и? попадна откъслек от филм за войната. Гъбата от вода и пара от ядрената експлозия се издигаше над океана на задоблачна височина, над хълмовете и палмовите горички на стръмния бряг. Няколко кораба бяха преобърнати и разпилени. От бреговото укрепление двама души наблюдаваха какво става. Възрастни и възтромави, те бяха с еднакви фуражки със златни символи — очевидно командири.
Лицата им, осветени от отблясъка на морския пожар, насечени от бръчки, с подпухнали клепачи на изморените очи, не изразяваха уплаха, а само съсредоточено внимание. И двамата имаха едри черти, масивни челюсти и еднаква увереност в благополучния изход от титаничната битка…
Родис си спомни, че тогава, загледана в черната нощ зад прозрачната стена, тя си мислеше за океана от мъжество, който е бил необходим на хората на Земята, за да се изтръгнат от дивашкото състояние и да превърнат планетата си в светла, цъфтяща градина.
Деветдесет милиарда хора са минали под косата на времето, като се започне от паянтовите колиби по клоните на дърветата или тесните цепнатини в отвесните скали, докато с победата на разума и знанието, с настъпването на всепланетното комунистическо общество не свършила нощта на нещастията, която от край време съпътствувала човечеството.
Но сега гордата жена беше потресена и ако трябваше честно да си признае, тя бе уплашена от сблъсъка с реалността на вселената не по-малко, отколкото нейните отдавна преминали по лика на планетата сестри. Страхът пред реалността, който води към разрив с нея, към създаването на илюзии и изопачаване на действителността, винаги бе овладявала незакаления от детинство за борба със силите на природата човек. Сега дори тя, изпълнена със здраве, специално тренирана психически, трепери пред фундаменталните структури на реалния свят… Но твърди и непреклонни са лицата на нейните съратници в борбата с чудовищните сили на антисвета, пред които не само човекът, но дори и цялата Галактика представлява прашинка, изчезваща безследно във враждебния мрак на Тамас — антивремето и антипространството…
Фай Родис разглеждаше тримата седнали пред нея безстрашни пилоти на кораба и се питаше: къде е пределът и съществува ли той? С изобретяването на ЗПЛ настъпи Ерата на срещналите се ръце. а какво ли ще дойде вместо нея след време? Ерата на свързването на Шакти и Тамас? Уравновесяването на корените на двуполюсната вселена? Но как да се избегне долепването, безструктурността, анихилацията? Дори смътните догадки за това не са по силите и?.
И изведнъж кристалната колона изгасна, нов звук. нещо като акорд на басова струна, отекна в пода на кабината. Фай Родис инстинктивно разбра, Че «Тъмен пламък» е сигнал целта, по-точно — точката на излизане. Отново стана нещо с тялото и?. Падане или излитане? Разтягане или свиване? Фай Родис не можеше да прецени. Бяха изчезнали всички нормални чувства. Тя сякаш плуваше в безтегловност, без да усеща нито студ, нито топлина, нито къде е, горе или долу, нито светлина, нито мрак. Загубил всички ориентири, мозъкът отказваше да възприема каквото и да било. Еднотонни тъпи мисли се завъртяха в кръг, подгониха се в безкрайна верига от повторения. Тя не изпитваше нито страх, нито радост, не разбираше състоянието си, което приличаше на вече роден и още безсмислен живот, както преди милиарди години. Но нещо незнайно нахлу във върволицата на въртящите се мисли, разкъса затворената им верига. Съзнанието пак разтвори обятията си за външния свят. Като се завърна от небитието… Не, това състояние не можеше да се нарече така. Родис живееше, но не съществуваше, или, по-точно, съществуваше, а не живееше.
Тя видя разкошен пожар от звездни светлини. Само че лентите и кълбата горяща материя сега бяха отишли в долния кран на екраните отляво. Отпред, вдясно, в чернотата на Космоса зловещо светеше съзвездието на петте Червени слънца, а отстрани — още две близки бледи звезди.
Гриф Рифт стана и прокара длани по лицето си, сякаш за да измие умората от него. Див Симбел манипулираше с цифровите дискове на пулта. Звездолетът потръпна няколко пъти, като успокояващо се животно и замря. Неопределена и дълбока радост стопли Фай Родис. Така човек, който е блуждал из гибелно подземие, излиза при синьото небе, топлото слънце и живата миризма на тревите и гората. Тя се усмихна на всички: на Гриф Рифт, на Чеди, на двамата астронавигатори, които вървяха покрай пултовете към асансьора за помещението с изчислителните машини. Пред овалната врата отнякъде изникна Ген Атал. Той отмести зеления лост и масивната врата изпълзя надясно. Инженерът на броневата защита се приближи до Чеди едновременно с Гриф Рифт.
— Това е! — каза Рифт. — Оттук нататък всичко зависи от астронавигаторите. Скоро те ще ни кажат колко далеч от целта сме излезли. Вие какво мислите, Див?
Инженер-пилотът показа едно неясно светило, с диаметър четири-пет сантиметра, скрито наполовина от рамката на екрана и незабелязано досега от Фай Родис.
— Ако това е слънцето на Торманс и то е голямо колкото нашето, то до него остават най-много триста-четиристотин милиона километра. Дребна работа.
— Ами ако не е то? Ако е някое от онази петорка? — попита Сол Саин.
— Тогава ще трябва да странствуваме дълго… или пак да влезем в нула-пространството, но вече без предварително подготвената на Земята мрежа. Това ще е беда, но аз вярвам и на пресмятанията на Земята. и на нашите астронавигатори. Те не управляват за пръв път ЗПЛ — спокойно каза Див Симбел.
Чеди Даан предпазливо стъпи на пружиниращия под.
— Как се чувствувате. Чеди? — загрижено я попита Гриф Рифт. — Да повикам ли Евиза? Все пак беше рисковано да ви подлагаме на такова изпитание. Аз разчитах на старателната тренировка на целия наш екипаж.
— И не сте сгрешили — изправи се Чеди, която с все сила се стараеше да превъзмогне слабостта в краката и цветните петна пред очите си.
Тримата мъже, управляващи звездолета, се спогледаха одобрително. Тя отговаряше така, като че ли да загубва на два пъти съзнание за кратък интервал от време за нея беше нещо обикновено. Чеди забеляза подигравателната искрица в тъмните очи на Сол Саин и се изпъчи още по-предизвикателно.
— Защо не се грижите за Фай Родис? Тя също за пръв път попадна в нула-пространство.
— За Фай Родис никой не се тревожеше — Гриф Рифт понижи глас, — тя не само е правила разкопки на далечни планети, но е минала и през десетте стъпала на инферналността.
— За какво? — смая се Чеди Даан.
— Историците го вършат, за да разберат по-дълбоко усещанията на хората от далечното минало.
Чеди порозовя от наплива на смесени чувства. За втори път в този мъничък свят от тринайсет души тя не беше дооценила човек. Наистина е невъзможно да се смяташ за социолог, преди да навършиш петдесет години. Добре, че машинната лингвистика е област, в която тя може да има доверие на себе си. Колко ли още сюрпризи ще и? донесе работата с другарите по експедиция? Тя хвърли крадешком поглед на Фай Родис и тръгна към каютата си. Подпряна на облегалката на креслото, Родис гледаше враждебното мъждукане на съзвездието Червени слънца. Чеди изведнъж си спомни една картина от художествена изложба. Тягостен пейзаж: купища от сивокафяв камък, плъзгави и покрити с нагърчени ивици от мръсно-кафява растителност — с дълги, провиснали, приличащи на водорасли влакна. Червено-ръждиви ажурни кули, строени в редици, сякаш подпираха като колони ниското облачно небе. По гредите на най-близките загадъчни постройки висяха същите кафяви кичури, отклонени настрана от настойчивия и равномерен вятър. Отпред в едър план беше изобразена жена със сложен скафандър. Горната част на шлема, повдигнат като забралото на древен рицар, откриваше част от лицето. По характерните очертания на челото, горния край на носа, веждите и очите Чеди сега безпогрешно позна Фай Родис, въпреки че носът, устата и брадичката и? бяха закрити от сложния дихателен апарат. Да, тя безспорно е била там, на мокрите планети на инфрачервените слънца! А следователно късият, предпоследен скок на «Нооген» е станал с участието на Фай Родис. И тя е мълчала, за да не би Чеди и нейните другари, които още не бяха влизали в нула-пространството, да се почувствуват зелени новаци в сравнение с нея.
Чеди не знаеше още много неща. Впрочем и самата Фай Родис не подозираше, че в същия този момент сред планините на Предкавказието до исполински телескоп седеше авторът на картината, известен астроном. Ободрявайки се с хапчета, които пропъждаха съня, той дежуреше трета нощ. Пред него, увеличени един милион пъти, на екрана мъждукаха червените точки на петзвездната конфигурация в съзвездието Рис. Някъде там, може би край тази нищожна червена светлинка — над конфигурацията, на хиляди светлинни години разстояние, трябва да изскочи на повърхността «Тъмен пламък». На него е незабравимата Фай Родис, чиито многолики образи ще може да заличи в паметта му само смъртта…
Тъкмо в този момент в сферата на пилотската кабина Фай Родис и Гриф Рифт също гледаха алената звезда. Инженер-пилотът бе познал — мътното светило, което на екрана изглеждаше като мъничък диск, беше слънцето на Торманс.
Вир Норин и Мента Кор вече бяха определили разстоянието — триста и осемдесет милиона километра трябваше да пропътува звездолетът с анамезонните мотори — обикновените космически двигатели. Ако звездолетът не беше спрял напълно, а се движеше макар и само с така наречената «скорост за приближаване» — 0,1Л, — тогава той можеше да стигне до Торманс точно за три часа и половина. Но набирането на инерция и след това спирането на «Тъмен пламък» изискваха още около трийсет часа.
Като победни фанфари зазвучаха сигналите, които изтикаха хората в амортизационните кабини на магнитните шахти.
«Тъмен пламък» се понесе на скокове по новия курс. Още преди появяването на ЗПЛ обикновените звездолети, снабдени с магнитни гасители на инерцията, бяха получили прякора «звездно кенгуру» именно за тази си способност да набират скорост невероятно бързо.
