своите кораби с максимална бързина. Когато пристигат, бойните кораби от Слънчевия флот се опитват да поведат сражение с огнените топки, но няма начин да спрат живия огън. Адарът обаче успява да спаси Даро’х, Язра’х, Осира’х и другите деца със смесена кръв. Всички те обаче изпитват нужда от мага-император с неговите качества на водач.
От своя флагмански боен лайнер Джора’х може да почувства ужасяващите събития, които се развиват на Илдира. Чрез фиданката си Нира получава новината, че фероуите са подпалили Миджистра, но контактът й внезапно е прекъснат, понеже единствената фиданка в Призматичния палат е превърната в пепел.
Джора’х нарежда на лайнерите си да увеличат скоростта, но се натъкват на адмирал Диенте и неговите бойни кораби на ЗВС. Диенте стреля по лайнера, поврежда машините му и пленява мага-император. Въпреки молбите на Джора’х и обясненията му за разиграващата се на Илдира трагедия Диенте го отвежда заедно с останалите илдирийски пленници в базата на ЗВС на земната луна. Председателят Венцеслас ги посещава, изпълнен със задоволство от лесната си победа, и осведомява мага-император, че ще остане „гост“ на Ханзата, докато не се отрече от съюза си с крал Питър и Конфедерацията.
Фероуите завладяват Илдира и Руса’х се настанява в Призматичния палат. Сега, когато чрез жертвите си е открил пътеката телевръзка/тизм, превъплътеният фероуи е в състояние да последва враговете си в световната гора. Неочаквано онези от зелените жреци на Терок, които са приели новата религия, избухват в пламъци. Оттам ненаситният първичен огън се прехвърля към огромните световни дървета. Цялата гора на Терок пламва.
1.
Адмирал Шейла Уилис
Десет манти и един дреднаут се носеха сред празното пространство, оставили Земята зад гърба си — и то завинаги, ако зависеше от адмирал Уилис. Макар че корабите й все още носеха знака на Земните въоръжени сили, екипажите им вече не служеха на Ханзата. Не и след всичко, което бяха видели.
Председателят Венцеслас би ги нарекъл метежници. „Как би могъл някой да не чувства горчивина?“
Някога Уилис беше млада и наивна (или може би просто не беше достатъчно уморена от всичко) и смяташе, че всички решения са ясни и точни, а всички отговори — черни и бели. Тогава вярваше, че добрите момчета са коренно различни от лошите. Е, беше оставила тези разсъждения зад себе си на Реджак, когато жестокостта на генерал Ланиан я бе принудила да вземе решение, което преди време щеше да й се стори немислимо.
Като бе отмъкнала цяла една бойна група и бе обърнала гръб на ЗВС, тя бе задвижила една машина — машина, която можеше да я прегази. След като скъса с Ланиан, Конрад Бриндъл и шепа предани до гроб привърженици на режима в покрайнините на земната слънчева система, Уилис насочи корабите си към Терок, за да се присъедини към крал Питър и неговата Конфедерация.
Независимо колко пъти се опитваше да оправдае решението си пред самата себе си, постъпката й все още й се струваше дезертьорство — просто така бе устроен мозъкът й. Тя погледна към хората на мостика за някакви признаци на несигурност. Бе останала изненадана колко много от тях се оказаха готови да изгорят мостовете зад гърба си и да се присъединят към нея. Да изоставиш дома си, приятелите, семейството и цялото си имущество не бе решение, което човек може да вземе с лека ръка. Очевидно Уилис не бе единствената, която бе подушила, че в Ханзата има нещо гнило.
Последния път, когато бе повела тези манти към Терок, адмиралът имаше заповед да арестува Питър като незаконен владетел…
— Приближаваме целта, адмирале — съобщи дежурният офицер.
— Погрижете се да съобщите за пристигането ни учтиво. Не искаме да създаваме погрешно впечатление и да ги накараме да се подмокрят от страх, като видят да се приближават толкова много бойни кораби.
Отдели няколко мига за стойката си, за униформата и изражението си. Вече бе готова да се срещне с новия шеф…
Само че още щом единадесетте кораба навлязоха в орбитата на планетата, Уилис разбра, че нещо не е наред. Няколко скитнически кораба от различни класове обикаляха в безразборни орбити. Товарни съдове, бързи разузнавачи, тежки баржи се издигаха над гористия континент и бягаха от планетата, пръскаха се във всички посоки.
Свързочният офицер викна:
— Адмирале, долу е същински ад! Панически аварийни сигнали, писъци… Някой напада Терок, но не виждам как.
Заплашителните вердански дървесни кораби, които заобикаляха тучния горски свят като корона от тръни, явно също бяха изпаднали в беда: размахваха огромните си бодливи клони във всички посоки, без да показват каквато и да било реакция при вида на приближаващите бойни кораби на ЗВС. Сражаваха се с някакъв свой всепроникващ, невидим враг.
— Попитайте как можем да им помогнем — нареди Уилис и се огледа за някаква неочаквана заплаха може би завръщането на хидрогите или появата на някой от корабите на генерал Ланиан. — Бих желала първото им впечатление от нас да е повече от благоприятно.
Писъците, които долетяха по обратната връзка, бяха по-ужасни от звука на нокти, дращещи по черна дъска.
Един от бодливите дървесни кораби се извъртя така, че застана точно пред тях. Клоните му се извиваха и свистяха, сякаш изпитваше огромна болка; в следващия миг дървото буквално избухна в пламъци: въпреки студения вакуум от сърцевината му избликна ярък жълто-оранжев пламък и се разпространи по клоните, поглъщаше енергизираното дърво.
На екраните на наблюдателните уреди с висока резолюция се видя как в горите долу пламват ослепителни сияния. Зараждаха се спонтанно и се разпространяваха през гъстата световна гора… точно там, където адмирал Уилис знаеше, че крал Питър е установил главния щаб на Конфедерацията.
2.
Крал Питър
Поредното световно дърво потрепери, а после избухна в пламъци, подпалено от фероуите. С пращене, което наподобяваше оръдейни изстрели, злонамерените огньове поеха към короната — не можеха обаче да стигнат до сърцевината на ствола.
Високо в гъбения риф крал Питър изкрещя на хората да се евакуират. Димът и горещината разраняваха гърлото му. През един отвор в органичните стени двамата с Естара видяха как пламъците жадно поглъщат дънерите един след друг, но нито един от живите вердани не бе рухнал, превърнат в пепел. Все още не.
Зелените жреци, които бяха останали зад белите стени на дървесния град, стискаха с ръце гладките си смарагдени черепи, докато болката пронизваше разума на световната гора. Най-силно страдание изпитваха следовниците на Ярод и Колкер, които се бяха включили в здраво свързаната мрежа тизм/телевръзка.
Един зелен жрец запелтечи нещо, спря и отметна ръце нагоре в агония. След миг нададе нечленоразделен вой и избухна в пламъци. Събратята му се втренчиха в купчината пепел и горящи въглени на мястото, където бе стоял. Някои се разридаха; други се свлякоха на колене.
Кралят и кралицата побягнаха от тронната зала, която се тресеше под краката им. Естара дърпаше съпруга си за ръкава.
— Питър, да вземем Рейналд и да тръгваме!
Украсените й с мъниста плитки тракаха и подскачаха зад главата й.
Щом стигнаха в покоите си, Естара грабна невръстния си син от ръцете на учителското компи ОХ, което вече го бе приготвило за евакуация. Малкият Рейналд плачеше, уплашен от шума и дима от горящите дървета.
ОХ, от друга страна, изобщо не се бе стреснал.
— Преди да тръгнем към платформите-лифтове, кралице Естара, предлагам да напоим едно одеяло с вода. За по-голяма сигурност ще го увия около бебето, докато го нося.
