— Бях си вкъщи, сам.
Илейн се замисли за малко.
— Боя се, че ще трябва да ти призная нещо — каза накрая тя. Аз скръстих ръце и зачаках.
— Аз също си бях сама вкъщи снощи.
Аз повдигнах едната си вежда.
— А останалите нощи?
Тя въздъхна дълбоко.
— Чарлз, не мога повече да те мамя. Аз наистина исках да преживея едно старовремско ухажване. Но когато моментът дойде, като че ли не можех да го вместя в програмата си. Разбираш ли, наближаваше края на уроците ми по ацтекско грънчарство, тъкмо бях избрана за председател на лигата за подпомагане на алеутите, пък и повият ми бутик се нуждаеше от особено внимание…
— И какво направи?
— Ами… Просто не можех да ти кажа „виж какво, хайде да се откажем от ухажването и просто да се оженим“. Все пак аз едва те познавах.
—
Тя въздъхна.
— Познавам няколко момичета, които са попадали в подобно положение. Те са ползвали онзи наистина хитър производител на роботи Снайти… Защо се смееш?
— Защото и аз трябва да ти призная нещо — отговорих. — Аз също ползвах услугите на господин Снайти.
— Чарлз! Ти всъщност си изпратил един
— Мисля, че и двамата не можем да си позволим да се възмущаваме чак толкова. Твоят робот прибра ли се снощи?
— Не. Мислех, че Илейн II и ти…
Аз поклатих глава.
— Аз никога не съм срещал Илейн II, а ти никога не си срещала Чарлз II. Явно нашите роботи са се срещали, ухажвали и сега са избягали заедно.
— Но роботите не могат да правят така.
— Нашите могат. Предполагам, че са успели да се препрограмират взаимно.
— Или може би са се влюбили — с копнеж изрече Илейн.
— Ще открия какво се е случило — казах аз. — Но сега, Илейн, нека помислим за нас. Предлагам в най- близко време, удобно и за двама ни, да се оженим.
— Да, Чарлз — прошепна тя. Целунахме се. А после нежно и с любов започнахме да координираме графиците си.
Успях да проследя бягството на роботите до космодрума „Кенеди“. Те бяха взели совалката до космическа платформа номер 5 и там се бяха прехвърлили на експреса „Кентавър“.
Не си направих труда да ти търся повече. Можеха да бъдат на един от цяла дузина светове.
Илейн и аз бяхме дълбоко засегнати от това приключение. Осъзнахме, че сме се превърнали в свръхспециализирани, твърде заети с работа хора, невероятно небрежни към простичките, дребни удоволствия. Заехме се с този въпрос и отделихме по един допълнителен час на ден, седем часа седмично, които просто прекарвахме заедно. Нашите приятели ни смятат за романтични глупаци, но на нас не ни пука. Знаем, че Чарлз II и Илейн II, другите ни „аз“, биха одобрили това.
Ще добавя само това: една нощ Илейн се събуди в състояние на истерия. Бе сънувала кошмар. Насън внезапно разбрала, че всъщност Чарлз II и Илейн II били истинските хора, които избягали от безчовечността на Земята в някакъв по-прост и по-приятен свят. А ние сме били роботите, които те оставили вместо себе си, програмирани така, че да вярват, че са хора.
Казах на Илейн колко глупаво е това. Доста време ми беше нужно докато я убедя, но накрая успях. Сега сме щастливи и живеем добър, продуктивен и изпълнен с обич живот. Но вече трябва да свършвам и да се заема с работата си.
Информация за текста
© 1973 Робърт Шекли
© 1997 Рени Димитрова, превод от английски
Robert Sheckley
The Robot Who Looked Like Me, 1973
Сканиране и разпознаване: Mandor, 2008
Издание:
Робърт Шекли. Събрани разкази, том 5
„Мириам“ ЕООД, София, 1997
Превод: Рени Димитрова, 1997
ISBN: 954-9513-08-4 (т.5)
The Collected Short Fiction, Book Five, 1991
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/8765]
Последна редакция: 2008-07-26 18:00:00
