написан на еврейски, с дървени корици, прикрепени към тялото с медни нитове.
Артър пое благоговейно книгата.
— Благодаря ви, че ми я показахте.
— О, намеренията ми са по-сериозни — рече Аводар. — Вземете я, драги ми Фен. Тя е ваша. Подарявам ви я.
— Но аз не мога да я приема — възрази Артър. — Тази книга няма цена.
— Безценна е, наистина — потвърди Аводар. — Ала, парадоксално, за мен тя няма никаква стойност. Или по-скоро има огромна отрицателна стойност, тъй като това, че я притежавам, може да ми струва живота.
— Не разбирам.
— Подобни предмети в днешна Сирия са забранени от закона — обясни Аводар. — Смятани са за най- злостно езическо богохулство.
— Без съмнение те трябва да разбират, че вие не й се кланяте? Че книгата е предмет с антикварна стойност?
— Атмосферата в днешна Сирия е такава, че предмети, далеч по-маловажни, са стрували живота на притежателите си. Фанатизмът процъфтява от разкритията за измяна, дори и когато такава няма. Би трябвало да съм унищожил тази книга отдавна-отдавна. Но когато напълно осъзнах в каква опасност се намирам, вече беше твърде късно. Успях да избягам от страната си и да се добера до Америка. Тук смятам да започна нов живот.
— Защо не я продадете? — предложи Артър. — За нея някой антикварен търговец на книги би дал луди пари.
— Без доказателство за произход, което аз не мога да осигуря, реалната й стойност вероятно няма да надхвърли няколкостотин долара. Предпочитам да ви я подаря, господин Фен. Надявам се, че на вас ще донесе повече късмет, отколкото на мен.
При това положение на Артър не му оставаше друго, освен да приеме. Не след дълго господин Аводар си тръгна и отпътува с таксито към роднините си в Хайалия. Артър скри книгата с дървените корици и не се сети за нея чак докато стана онази история със Сами.
2
Сдобиването с ключа на Соломон си беше късмет. По-късно същата седмица на Артър отново му проработи късметът, или поне така изглеждаше по онова време. Той получи писмо от някакъв адвокат в Маями, който го осведомяваше, че чичо му Сиймор, нацупеноустият и смешноокият, бил вписал Артър в завещанието си — може би по някаква прищявка, тъй като двамата не бяха разговаряли от години — и то само два дни преди да се задави до смърт с един рак в „Раците на Джо“ в Маями Бийч. Вътре в плика имаше и чек за двайсет и две хиляди долара.
Артър незабавно се обади на най-добрия си приятел. Сами Глък.
— Двайсет и две хиляди е хубавка сумичка — рече му Сами същата вечер, когато двамата се срещнаха в заведението „Слава богу, че е петък“ на старата магистрала А1А, минаваща през Таити бийч.
— Но не върши работа — додаде той.
— Тъкмо така си мислех и аз — съгласи се Артър. — Много любезно от страна на чичо Сиймор, разбира се. И през ум не ми е минавало, че ме харесва. Но, честно, ще ми се да ми беше оставил много повече или много по-малко. Да започнеш бизнес — не стигат, а са твърде много, че да ги пропилееш по кучешки надбягвания.
— Тъкмо толкова ти трябват — заяви Сами.
Сами беше кльощав младеж на двайсет и две-три години, с остра черна коса и плътен тенис-загар. Беше облечен в свежа индийска спортна риза, светлобежови панталони и бели мокасини с пискюли.
— Как го сметна?
— Тъкмо толкова ти трябват — повтори Сами, — за да инвестираш в едно крайно рисковано начинание, което може да умножи десетократно парите ти или да те остави без пукнат грош. Особено когато залозите силно натежават към първото.
— Към десетократното ли? — попита Артър, просто за да се увери, че правилно е схванал.
— Тъкмо за него ти говоря — потвърди Сами. — В кофтия случай, ако изгориш, можеш просто да забравиш, че изобщо си получавал наследство от чичо Сиймор. Но ако тази мъничка сделчица даде резултат, ще ти паднат едни доста големички цифри. И за тях имам идеи.
Сами беше младши брокер в „Колинс, Еймтрий и Дикендорф“, брокерска къща, която се помещаваше в едноетажна синя, измазана с хоросан постройка на „Милята на чудесата“ в Таити Бийч, току зад Уин-Дикси и преди „Уол-Март“.
Много мисли можеха да минат през ума на Артър в този момент. За зла беда обаче взе, че се присети за онези опасни стихове от прочутото стихотворение на Киплинг за неудачниците, озаглавено „Ако“:
Вълнуващи слова, особено за човек като Артър, който смяташе, че характерът му има нужда от малко стимулиране.
— Я ми разкажи за това предложение — рече той.
Сами си поръча още един „Харви Уолбенгър“ и разказа на Артър за „Амалгамирани мини в Баия“, акции на бразилска златна мина, предлагани на ванкувърската борса. Собствената му фирма била заела скромна позиция в тази авантюра.
Единственото нещо, което Артър знаеше за акциите на бразилските златни мини, беше, че няма как да не фалират. Това беше мъчително извоювана мъдрост, предавана от баща на син. Артър я изтъкна пред Сами.
— Тъкмо де — ухили се Сами.
— Кое тъкмо де? — попита Артър.
— „Амалгамирани мини в Баия“ със сигурност ще фалират. Направо с гаранция. Тия глупаци копаят във вулканична зона, изчерпана още преди петдесет години. Носят се слухове, че са зарибили мината — турили малко злато в земята, та да привлекат някакъв интерес. Въз основа на това са пуснали големи раздувки. И по някаква налудничава причина акциите им се покачват стремително.
— Е, много ти благодаря — рече Артър.
— Моля?
— Вече успя да ме навиеш да не участвам. Тази вечер на джай лай ли да ходим, или на кучешките надбягвания?
— Не, не, ти не ме разбра — заувещава го Сами. — Не искам да купуваш тия акции с надеждата, че
— Че защо просто не си направя от парите книжни ракетки и да си ги мяткам по вятъра? — предложи Артър. — Това ще е по-забавен начин да се разориш от онзи, който ми предлагаш.
— Пак не схвана — отвърна Сами. — Не те съветвам да купиш акциите с очакването да се вдигнат. Съветвам те да заемеш къса позиция в очакване да паднат.
— Всъщност аз нищо не разбирам от тия работи — призна си Артър. — Виж, от шумерска и хетска митология — разбирам, но не и от пазара на акции.
— Опитвам се да ти го обясня. Когато продаваш непритежавани акции с надеждата да купиш от същите на по-висока цена, ти си купуваш възможност да продаваш акции на определена цена в определен момент.
