— Какво е това? — попита Артър.
— Скалар. Уред, който претопява всеки предмет на екрана му със спорни или неопределими размери. Така с тях се борави по-лесно. Като приложим скалара към черната дупка, и към нас също, ще можем да я преместим в позиция. Тъй де, след още няколко необходими стъпки.
Със скалара в ръка, следващата стъпка беше да навлязат в измерението без мащаби, известно също и като фракталното измерение. На Артър не му беше лесно, макар че файлът „ПОМОЩ“ му обясни всичко необходимо, за да се отърве от предразсъдъците, да промени предубедените си ценностни преценки и да започне да приема по-безпристрастно „нещата такива, каквито са“.
Този ход се видя труден на Артър, защото беше свикнал с една такава сфера на относителността, където голямо и малко оставаха пропорционални едно на друго и никога не се променяха. Но в измерението без мащаби беше другояче. Тук нещата бяха толкова големи, колкото трябваше, за да се постигне необходимата степен на детайлност. Но сами по себе си те не бяха малки или големи. Мащабът на всичко в сравнение с всичко останало можеше да се увеличава или смалява, тъй като нищо нямаше точни или буквални размери. Мащабът на едно нещо можеше да се увеличи или намали по отношение на друго и затова всичко можеше да бъде по-голямо или по-малко от всичко друго, без да губи индивидуалните си особености.
На Артър му беше нужно малко време да се научи да мисли по този начин, но нямаше как — това беше предварителното условие, за да влезеш във фракталното измерение.
Най-накрая той го овладя и почти веднага предметите покрай него станаха управляеми. След като намали мащаба на черната дупка и увеличи своя собствен, Артър можеше да я премести с голи ръце.
— Прекрасно — обади се файлът „ПОМОЩ“. — Но сега, за да може черната дупка да оперира нормално, трябва отново да придобием нормални размери и да получим няколко разрешения.
Но първо беше време за проучване. Артър, смален до човешкия си бой, се приближи до черната дупка, придружен от обезплътения глас на помощния файл. Щом се доближи, той забеляза, че черната дупка, която отдалече изглеждаше като твърд черен предмет, отблизо беше опасана през средата от видима ивица в светъл цвят.
Когато се приближи още повече, той забеляза в ивицата менящи се цветове и форми, макар все още да не можеше да ги различи.
— Каква е тази ивица? — попита той файла.
— Хоризонтът на събитията.
— Мислех си, че хоризонтът на събитията винаги е вътре в черната дупка и е съставен от светлина, която не може да се измъкне навън поради изключително силната гравитация или нещо такова.
— Схванал си общата идея — отвърна му помощния файл. — Истинският хоризонт на събитията, разбира се, е вътре. Но тъй като никой не може да го види там, каква полза от него?
— Изобщо не смятам, че поначало има кой знае каква полза от него — отбеляза Артър. — Но какво значение има?
— Доста голямо — отвърна файлът. — Странността, живееща в сърцето на черната дупка, винаги страшно се гордее със своя хоризонт на събитията и страшно й се иска и другите да го гледат.
— Странността пък какво общо има?
— Ами комай всичко — рече файлът. — Няма черна дупка без странност, а никоя странност не позволява на черната си дупка да съществува без външен хоризонт на събитията. Той е еквивалент на сексуалната показност, характерна за някои птици на вашата планета. Малко са гледките в галактиката, по- красиви от една напълно развита странност, перчеща се със своя хоризонт на събитията.
— Нашите учени не мислят така — възрази Артър.
— Естествено, че не мислят. Но те така и не са успели да опознаят нито една черна дупка, нали така?
— Май че не — съгласи се Артър.
Докато се приближаваха, Артър успя да види във външния хоризонт изображенията на всякакви събития. Имаше анимирани картинки на древни воини във всеоръжие, имаше градове, израстващи от гъсти джунгли, и жреци, принасящи жертви по високи планински върхари.
— Тия картинки откъде се вземат там? — попита Артър.
— Те са същества, хванати в капана на хоризонта на събитията.
— Но как са попаднали там?
— Древните обитатели на Земята са разполагали с много техники, неизвестни на вас, съвременните. Някои от тях не са сработвали особено добре.
— Много вероятно — отвърна Артър. — А всички тези хора и неща все още там вътре ли са?
— Практически да — отвърна помощният файл.
— Давай да го хващаме това нещо — рече Артър.
Той се приближи към черната дупка. Тя представляваше лъскава, гладка черна сфера, опасана с ярка ивица. Артър погледна картинките в ивицата и я подмина. Сега пред него беше само мрак и той усети как нещо го подръпва. Продължи напред, като пазеше равновесие, а нещото го дърпаше ли дърпаше.
После се намери на повърхността на черната дупка. Огледа се. Някаква виолетова светлина просмукваше всичко. Нещо се приближаваше към него.
Артър се стресна и се замисли дали да не се оттегли, но помощния файл се обади:
— Всичко е наред, тъкмо затова сме дошли. Това е един от плувците в черните дупки.
Артър изчака съществото да се приближи. Приличаше на нещо леопардоподобно и акулообразно. Формата му постоянно се менеше. То вървеше към Артър, но същевременно като че ли плуваше.
Артър изчака. Онова се приближи и го подуши.
— Кажи му нещо — предложи файлът.
— Добро момче — рече Артър, протегна ръка и го потупа по главата.
Съществото се протегна грациозно и издаде неописуем звук — Артър реши, че е от удоволствие.
— А сега го възседни — нареди файлът. — Давай. Няма да те ухапе.
Артър хич не беше сигурен в това, но яхна създанието. То се обърна и се юрна в галоп. Търчеше напред, но същевременно и надолу, през неосезаемото вещество на черната дупка.
— Как го прави? — попита Артър помощния файл.
— Приспособило се е към тукашните условия на живот — обясни файлът. — Когато си в контакт с него, възприемаш много от неговите свойства.
— А как така свойствата на черната дупка не го засягат?
— То огъва времето — обясни файлът. — Използва бъдещето, когато черната дупка вече се е разпаднала.
— И как го прави?
— Това е голяма мистерия — отвърна файлът. — Много малко същества успяват да източват бъдещето по този начин. Разбира се, това си има цена. То използва собственото си настояще, за да се домогне до бъдещето. Взема назаем време от собственото си бъдеще.
— И какво става с него?
— Когато изразходи всичкото си бъдеще, трябва да плати своя дълг пред времето.
— И как става това?
— То изчезва.
— И къде отива?
— Не знаем — отвърна файлът. — Предполага се, че съществува някакво специално място, където дълговете пред времето могат да се изплащат с тежък ръчен труд. Но това по никой начин не е сигурно.
Артър отново насочи вниманието си към съществото. Яхнал твърдия му, ала гъвкав гръб, той усещаше как потъва навътре. Изведнъж съществото спря, обърна се и като че се развълнува.
— Какво става? — попита Артър.
