— На тукашните не им трябва.
— Ти бог ли си?
— Как пък не — отвърна високият. — Аз се грижа за имота.
— Градинарят, значи?
— Може да се каже.
Артър пак се загледа отвъд ръба. Забеляза, че тревата растеше върху солидна, сбита облачна маса.
— Как така тия облаци изглеждат толкова твърди? — попита той.
— Не става от само себе си — обясни мъжът. — Два пъти на седмица ги пръскам с Е-фикс.
— Е-фикс?
— Ефимерен фиксатор. Веществото, което превръща нетрайното в трайно, или поне дотолкова трайно, доколкото те е еня. Ти нов бог ли си?
— Не — унило отвърна Артър. — Аз съм смъртен и ще си ходя.
Той тъжно пое обратно към старческия дом. Беше готов да се възползва от предложението на сестра Хълга да го върне у дома по телефона. Всичко това му бе подействало изключително потискащо — тия разговори с боговете. Беше истински удар за човек като него, който, що се отнася до божествата, си падаше малко идеалист. Имаше и други богове по ливадата, но Артър силно подозираше, че надали ще получи по-благосклонен отговор.
Стигна верандата, мина покрай бога с физиономия на римски император, който дори не го погледна, и влезе в балната зала.
Беше готов да вдигне ръце, да се върне и да се изправи срещу ченгетата, ФБР, съда, съдията, началника на Райфордския затвор, другите затворници и скалните грамади, когато чу нещо, което страшно му заприлича на глас:
— Пссст.
Огледа се. Нямаше никой. И тъкмо понечи да продължи печално към приемната, отново чу гласа. Този път ясно и отчетливо:
— Пссст.
Артър се извърна бавно. Пак никой.
— Повика ли ме някой?
— Да — отвърна му глас. — Аз.
— Кой си ти?
— Лийфи ме наричат. Божество — това е моя занаят.
— Защо не те виждам? Да не си невидим?
— Я не се прави на хахо — скастри го гласът. — Изпращам ти гласа си.
— О. И откъде го изпращаш?
— Завиваш наляво, минаваш през вратата, продължаваш до края на коридора и после вдясно.
Артър го послуша и стигна до стълбище, което водеше нагоре.
— Ами сега?
— Качвай се по стълбите.
— Може ли?
— Ей, аз съм бог и ти казвам да се качиш. Какво повече искаш?
Артър се качи по стълбите, пое по късо коридорче и стигна до една врата. На вратата имаше табела: „ВНИМАНИЕ! НЕ ОТИВАЙТЕ ПО-НАТАТЪК! ОТДЕЛЕНИЕ-0 ЗА БИПОЛЯРНИ СЛУЧАИ. ПОТЕНЦИАЛНО ОПАСНИ ОБИТАТЕЛИ“.
Артър се спря.
— Тука пише, че не бива да продължавам.
— Аз пък ти казвам да не му обръщаш внимание и да влезеш.
— Пише, че било опасно.
— Виж какво, приятелче — гласът вече говореше много сприхаво, — и ставането сутрин също е опасно. Ти смъртен в отчаяно положение ли си, или не си?
— Ами да, всъщност съм.
— Влизай тогава. Това е последният ти пристан, малкия. Но, разбира се, от тебе си зависи.
Артър се поколеба, сети се за скалните грамади, скръцна със зъби и отвори вратата.
Тя водеше към дълъг коридор.
— Аз съм най в края. Последната врата отляво — обади се гласът.
Артър се запъти нататък — бавно, но все пак се движеше.
6
На външен вид Лийфи беше застаряващо момче, или младеещ мъж. Дребен и мускулест, той имаше жълтеникавокафява коса с лек оттенък на ръждиво. Беше облечен в костюм от листа, най-вече зелени — лозови листа, както се стори на Артър. Около кръста и раменете му се увиваха лози. Имаше тясно, умно лице, големи блестящи очи и дълга тънка уста, изкривена в усмивка.
Още по-голямо учудване от него обаче предизвикваше стаята. Тя приличаше на пещера сред горист декор и беше много по-голяма, отколкото въобще имаше право да бъде. Сред гористия декор Артър видя поне акър зелена морава, която свършваше с романтична пещера, врязана в земята. От пещерата се надигаха зловонни изпарения. На входа й имаше малка статуйка с олтар отпред. Върху него гниеше одраното, разлагащо се телце на някакво неопределимо животинче, а над телцето кръжаха и бръмчаха мухи.
— Как си го вкарал всичкото това тук? — попита Артър.
Лийфи вдигна рамене.
— Магия, естествено. Всеки тук си обзавежда стаята както му харесва.
— Олтарът ти ми харесва.
— Бива си го, нали?
— И костюма ти от листа си го бива. Ти по никой начин случайно не си Великия бог Пан, нали?
— Тоя шарлатанин?! Не, не съм Пан. Не съм и Бакхус, нито пък Силен и въобще не съм никой от тия гръко-римски пасторални богове. Аз съм Лийфи, върховният бог на дарданските скити.
— Не се сещам да съм чел нещо точно за тази група.
— Тоя народ не извади късмет. Таман успя да си спретне скромно пантеонче с мене начело, и Кир Велики ги изтреби до крак.
— Не се сещам да съм чел нещо и за това.
— За Кир изтребването на дарданските скити беше такава дреболия, че историците му хич не си направиха труда да го отбележат. Обаче моите планове ги прецака, и още как.
— Не можа ли да се уредиш някой друг народ да почне да ти се кланя?
— Нямах шанс. Елините докараха Пан и при тях вече нямаше място за още един бог на радостта, веселбата, пиянството и свещеното безумие като моя милост. Дублирането на боговете си е голям проблем. Мнозина са призвани, малцина — избрани.
— Колко жалко. Сигурно си бил много разочарован.
— Повярвай ми. Функцията ми — завзета от друг, богомолците ми — изтребени… е, да ти кажа, положението си беше мъчно.
— Представям си. И затова си дошъл тук?
— Не по своя воля. Всъщност, тук ме изпрати съд от палачи, равни на мен богове. Така наречените богове на лечението. Асклепий и подобните нему. Казаха, че съм се вълнувал твърде много и съм имал нужда от малко почивка.
— Почивка ли? От какво?
Лийфи се усмихна самосъжалително.
— Когато убиха и последния вярващ в мен, нещо ме прихвана. Беше просто момчешка възбуда, съчетана с разочарованието от това, че си бях изгубил мястото в, както се очертаваше, първокласен
