мистър Еделщайн.
— Представям си — неуверено каза домакинът. — А втората причина?
— Мислех, че ще се сетите — заяви Ситуел и оголи безупречните си, бели зъби в подобие на усмивка. — Това условие е нашият, така да се каже, фирмен знак. Клеймо, удостоверяващо истинския адски продукт.
— Разбирам… Ще ми трябва малко време да размисля.
— Предложението е в сила тридесет дни — уточни гостът. — Трябва само силно и ясно да произнесете желанието си. Останалото е моя грижа.
Ситуел тръгна към вратата, но Еделщайн го спря.
— Бих желал да обсъдя с вас един въпрос. По стечение на обстоятелствата просто нямам най-зъл враг. Дори мисля, че изобщо нямам врагове.
Ситуел се разсмя гръмко, даже му потекоха сълзи. Извади от джоба си лилава носна кърпа и изтри очи.
— Еделщайн, ама вие наистина сте възхитителен! Нямате врагове?! А братовчед ви Сеймур, на когато отказахте да заемете петстотин долара, за да започне бизнес за очистване на газове? Той приятел ли ви е?
— Не бях се сетил за Сеймур — призна Еделщайн.
— Ами мисис Абрамович, която злослови по ваш адрес, защото не се оженихте за нейната дъщеря Мариела? Ами Том Касиди, който притежава пълен комплект речи на Гьобелс? По цяла нощ мечтае да избие евреите, при това вие сте номер едно в списъка. Те какви са ви — приятели?
Както си седеше на дивана, Еделщайн внезапно пребледня и ръцете му затрепериха.
— Изобщо не ми е идвало на ум…
— Знам, всеки от вас казва така… Не се огорчавайте и не взимайте нещата толкова навътре. Но разберете, че шест-седем врагове — това е нищо. Уверявам ви, че цифрата е далеч по-голяма.
— Имената на останалите! — веднага се поинтересува Еделщайн.
— Не е нужно да ги знаете. Защо да се вълнувате излишно?
— Но аз трябва да знам кой е най-злият ми враг! Касиди? Да си купя ли пушка?
Ситуел поклати глава.
— Той е безвреден малоумен лунатик. Няма да ви докосне и с пръст, повярвайте ми. Най-злият ви враг е човек на име Едуард Самюел Манович.
— Сигурен ли сте? — попита потресен Еделщайн.
— Абсолютно.
— Но… Манович е най-добрият ми приятел!
— И заедно с това е най-големият ви враг — увери го Ситуел. — Случват се такива работи. Довиждане, мистър Еделщайн. Желая ви успех с трите желания.
— Чакайте! — развика се евреинът. В главата му напираха милиони въпроси, които искаше да зададе, но беше толкова объркан, че успя само да попита: — Как така се препълни Ада?
— Само небесата са безгрешни.
Ситуел се обърна и излезе през заключената врата.
Еделщайн не можа да се съвземе няколко минути. Мислеше си за Еди Манович. Най-злият му враг!… Смешно! В Ада явно са се объркали. Познаваше го от двадесет години, всеки ден се срещаха, играеха шах. Заедно се разхождаха, заедно ходеха на кино, поне веднъж седмично обядваха заедно.
Наистина, Манович неведнъж отваряше голямата си уста и минаваше границите на благоприличието, дори понякога ставаше груб. Честно казано, често се държеше оскърбително.
„Но ние сме приятели — каза си Еделшайн. — Приятели сме, нали?“
Знаеше, че има много лесен начин да провери истината — като си пожелае един милион долара. Тогава Манович ще получи два милиона. Е, и? Какво от това? Дали него, богатият, ще го вълнува това, че най- добрият му приятел е два пъти по-богат?
Да! И още как! Цял живот нямаше да си прости, че Манович е забогатял заради неговото желание да провери дали Ситуел говори истината.
„Боже мой! — мислеше си Еделщайн. — Само преди един час бях беден, но щастлив. А сега имам три желания и враг“.
Хвана се за главата. Налагаше се да помисли още веднъж какво желание да си избере.
Следващата седмица прекара вкъщи, наведен над тефтера. Беше си уредил отпуск и ден и нощ правеше сметки. Отначало мислеше само за замъци. Замъкът беще в хармония с желанията му. Но като се замисли човек, не е толкова просто. Ако притежава средно голям замък с каменни стени, земи и всичко останало, ще трябва да се грижи за състоянието му, за отоплението, за заплащането на прислугата и така нататък.
Всичко опира до пари.
„Мога да имам приличен замък за две хиляди на седмица — пресмяташе Еделщайн и бързо записваше цифри в тефтера. — Но това означа, че Манович ще има два замъка за четири хиляди на седмица!“
В края на краищата заряза замъците и мисълта му се насочи към пътешествията. Ако си пожелаеше околосветско? Не, не го привличаше толкова много. Лято в Европа? Поне двуседмична почивка във Фонтебло или Маями за разнообразие? Но тогава Манович ще се забавлява два пъти по-дълго!
По-добре е да си остане беден и да лиши Манович от възможните блага.
Да, ама не съвсем.
Еделщайн все повече се отчайваше и ядосваше. Казваше си: „Аз съм идиот! Откъде да знам дали всичко това е истина? Да, Ситуел минава през заключени врати. Означава ли това, че е магьосник? Може да е само халюцинация“.
Сам се учуди, когато стана и заяви на висок глас:
— Искам двадесет хиляди долара! Веднага!
Почувства лек тласък. Извади портфейла си и намери в него чек за двадесет хиляди долара.
Отиде в банката да го осребри. Имаше неприятното чувство, че всеки момент ще се намеси полицията. Но чиновникът само го попита иска ли парите в брой или ще си открие сметка.
На изхода срещна Манович, чието лице изразяваше едновременно уплаха, недоумение и възторг.
Еделщайн се прибра в къщи много разстроен. Цял ден лежа с болки в стомаха.
Идиот! Да пожелае само някакви си двадесет хиляди! И на всичкото отгоре Манович е получил четиридесет хиляди! Човек може да умре от яд!
Еделщайн ставаше ту апатичен, ту гневен. Стомахът продължаваше да го боли — сигурно е направил язва. Толкова е несправедливо! Ще си отиде в гроба, и то заради Манович!
Но затова пък сега беше сигурен, че именно той е най-големият му враг. Мисълта, че със собствените си желания го прави богат, направо го убиваше.
Каза си: „Еделщайн! Така повече не може! Трябва да помислиш за удовлетворение!“
Обаче как?
Изведнъж се сети за нещо. Спря насред стаята. Въртеше очи като обезумял. Хвана тефтера и се потопи в изчисления. След като свърши със сметките се почувства по-добре. За първи път след посещението на Ситуел беше щастлив.
— Искам шестстотин килограма расфасовано печено пиле!
Няколко порции успя да изяде, два килограма сложи в хладилника, голяма част продаде на половин цена, като спечели седемстотин долара. Последните седемдесет и пет килограма прибра домоуправителя. Еделщайн щеше да припадне от смях, когато си представяше Манович, потънал до шия в печени пилешки органи.
Но радостта му беше кратка. Разбра, че Манович е оставил десет килограма за себе си (винаги е имал добър апетит), пет подарил на някаква вдовица, на която искал да направи впечатление, а останалото количество продал за две хиляди долара.
„Аз съм малоумен дебил и кретен — мислеше Еделщайн. — Заради едното удоволствие пропилях желание, което струва поне един милион! И какво постигнах с това? Две кила печено, малко долари и вечна дружба с хазяина!“
