Робърт Шекли
Складът на световете
Господин Уейн стигна до края на дългата, висока до гърди купчина сив чакъл и пред очите му изникна Складът на световете. Напълно съвпадаше с описанието, което бяха направили приятелите му: барачка, построена от дъски, части от коли, парче поцинкована ламарина и няколко реда едва скрепени тухли, всичко това измазано с водниста синя боя.
Господин Уейн хвърли поглед назад по дългия насип, за да провери дали някой не върви по петите му, и стисна още по-здраво пакета, който държеше под мишница. После, като потръпна при мисълта за собствената си дързост, отвори вратата и влезе вътре.
— Добро утро — поздрави го собственикът.
Той също беше точно такъв, какъвто го бяха описвали: висок, лукав наглед старец с присвити очи и смръщени устни. Казваше се Тампкинс. Седеше на разнебитен стол люлка, на чиято облегалка бе кацнал синьозелен папагал. В склада имаше още един стол и маса. На масата бе оставена спринцовка с ръждясала игла.
— Научих от приятели за вашия склад — каза господин Уейн.
— Тогава знаете цената — подхвърли господин Тампкинс. — Носите ли каквото трябва?
— Да — отвърна Уейн и вдигна пакета. — Но най-напред искам да попитам…
— Всички искат най-напред да попитат — каза Тампкинс на папагала. — Хайде, питайте.
— Искам да знам какво всъщност се случва.
Тампкинс въздъхна.
— Ето какво се случва: вие ми плащате, аз ви правя инжекция и вие изпадате в безсъзнание. После с помощта на разни неща, които държа в дъното на склада, освобождавам съзнанието ви.
Когато каза това, Тампкинс се усмихна. Притихналият папагал сякаш също се усмихваше.
— А после какво става? — попита Уейн.
— Съзнанието ви, освободено от тялото, получава възможност да избира измежду безбройните правдоподобни светове, които Земята отхвърля във всеки миг от своето съществуване.
Сега Тампкинс вече беше ухилен. Поизправи се на люлеещия се стол и си пролича, че се въодушевява.
— Да, приятелю. Макар че сигурно дори не сте подозирали, в мига, когато нашата престаряла Земя се е родила от огнената утроба на Слънцето, са били отхвърлени всички възможни правдоподобни светове. Светове без край, породени от големи и малки събития. Всеки Александър Велики и всяка амеба създават свой свят, както кръговете, които се образуват в езерото от хвърления камък, било то голям или малък. Нима има предмети, които не хвърлят сянка? Та така, приятелю. Земята е четириизмерна и следователно хвърля триизмерни сенки, свои материални отражения, през всеки миг от съществуването си. Има милиони, милиарди Земи! Безкрайно много Земи! А вашето съзнание, освободено от мене, ще има възможността да си избере някой от тези светове и да поживее известно време в него.
Господин Уейн изпита неприятното чувство, че Тампкинс прилича на циркаджия, който хвали представлението си и обещава такива чудеса, каквито просто не могат да съществуват. Но веднага си припомни, че и в собствения му живот се бяха случили неща, за които никой не вярваше, че са възможни. Изключено беше да си ги представят! Затова може би не биваше да приема обещанията на Тампкинс за фантазия.
— Приятелите ми казаха… — започна Уейн, но Тампкинс го прекъсна.
— Казаха ви, че съм мошеник, нали? — попита той.
— Някои от тях имаха такива съмнения — предпазливо довърши мисълта си Уейн. — Но аз се мъча да не съм предубеден. Те казаха, че…
— Зная какво са казали покварените ви приятели — отново го прекъсна Тампкинс. — Казали са ви, че желанието ви може да бъде изпълнено. Това ли искате да ви обясня?
— Да — призна си Уейн. — Казаха ми, че каквото поискам, каквото пожелая…
— Точно така. Не може да стане по друг начин. Има безброй много светове, от които трябва да се направи избор. Вашето съзнание го прави, като се направлява единствено от желанието. Единственото нещо, което е от значение, е какво е най-съкровеното ви желание. Ако дълбоко в себе си криете желанието да извършите убийство…
— Едва ли, едва ли! — извика господин Уейн.
— …тогава се пренасяте в свят, където това става, където можете да се оплескате с кръв, да надминете маркиз Дьо Сад, Цезар или когото и да е от вашите идоли. Да речем, че мечтаете за власт. Тогава избирате свят, където сте бог в буквалния и конкретен смисъл. Кръвожаден Вишну или мъдър Буда.
— Много силно се съмнявам, че…
— Съществуват и други желания — продължи Тампкинс. — Всякакви варианти на ада или рая. Сексуална разюзданост. Лакомия, пиянство, любов, слава, каквото си поиска човек.
— Невероятно! — възкликна Уейн.
— Да — съгласи се Тампкинс. — Разбира се, изброеното от мене е само част от един дълъг списък. Има всякакви възможности за комбинации и размествания. Откъде да знам, може например да желаете да попаднете на остров в Тихия океан, където да водите прост, спокоен и пасторален живот сред идеализирани туземци.
— Това по би ми подхождало — каза господин Уейн и неловко се засмя.
— Кой знае — рече Тампкинс. — И вие самият може да не знаете какви са скритите ви желания. Те може дори да включват и собствената ви смърт.
— Често ли става това? — попита разтревожен Уейн.
— Случва се.
— Не бих искал да умра.
— Дотам почти никога не се стига — каза Тампкинс, вперил поглед в пакета, който Уейн държеше.
— Е, вие най-добре знаете… Но откъде да съм сигурен, че ще преживея всичко това? Таксата ви е извънредно висока, ще се лиша от всичко, което притежавам. Откъде да знам, може да ми дадете наркотик и просто да сънувам. Всичко, което притежавам, ще се изпари за една инжекция с хероин и куп красиви думи!
Тампкинс му се усмихна насърчително.
— Преживяването няма нищо общо с употребата на наркотици. Човек дори не изпитва чувство, подобно на сън.
— Ако това е вярно — каза Уейн вече малко по-спокойно, — защо да не мога да остана в избрания от мене свят завинаги?
— Работя по този въпрос — отвърна му Тампкинс. — Тъкмо затова таксата е толкова висока: за да се снабдя с материали и да правя експерименти. Опитвам се да открия начин, по който това преселване да стане окончателно. Засега не съм успял да разхлабя пъпната връв, с която човек е вързан за собствената си Земя и която го дърпа назад. Дори великите мистици не са били в състояние да прекъснат тази връзка, освен чрез смъртта. Но аз все още не съм изгубил надежда.
— Ще бъде чудо, ако успеете — каза учтиво господин Уейн.
— Да, наистина! — извика Тампкинс с неочакван плам. — Защото тогава ще превърна тоя окаян склад в канал за бягство! Тогава услугите, които правя, ще бъдат безплатни, безплатни за всички. Всеки човек ще се пресели на Земята на своето желание, на Земята, която истински му подхожда, а това проклето място ще остане на плъховете и червеите…
Тампкинс се сепна на средата на изречението и стана ледено спокоен.
— Боя се обаче, че предразсъдъците ми си личат. Все още не мога да предложа окончателно бягство от Земята, бягство, което да не изисква човек да умре, за да го осъществи. Може би никога няма да успея. Засега единственото, което предлагам, е кратка почивка, промяна, вкус на един друг свят и възможност човек да види собствените си желания. Знаете колко вземам. Ако преживяването не ви задоволи, ще ви върна таксата.
— Много сте любезен — каза съвсем искрено господин Уейн. — Но има и други неща, които чух от приятелите си: че това ще намали с десет години живота ми.
— Нищо не мога да направя по въпроса — обясни му Тампкинс. — И връщането на таксата няма да ви го
