Но къде точно в тази пустош се намираше златният камък?
Къде? Вече почти не го беше грижа. Влачеше изгорялото си и изсушено от слънцето тяло и се спираше само за да стреля по някой вълк, ако дойдеше прекалено близо.
Оставаха му четири патрона.
Наложи му се отново да стреля, когато скатовете започнаха да се спускат над главата му. Имаше късмет, защото попадна в ятото и улучи два ската. Така вълците си намериха занимание. Продължи сляпо да пълзи напред.
И падна от една малка канара.
Не се нарани особено, но изпусна пистолета от ръката си. Преди да го намери, вълците се втурнаха към него. Само лакомията им спаси Морисън. Докато се биеха кой да го докопа пръв, Морисън се изтърколи надолу и намери пистолета. Два изстрела разпръснаха глутницата. Остана му само един патрон.
Трябваше да го запази за себе си, защото беше прекалено изтощен, за да продължи. Падна на колене. Следите тук говореха за необикновено, изключително богато находище. Някъде съвсем наблизо.
„Да ме вземат мътните!“ — изруга Морисън.
Малката падина, в която се бе търколил, беше цялата от златен камък.
Вдигна един отломък. Дори и в необработеното парче скала си личеше наситеното златно сияние, огненочервените и морави петна, хлътнали дълбоко в бляскавия къс.
„Трябва да си сигурен — рече Морисън. — Да не вдигаш напразно шум, да не фантазираш, да не се надяваш безсмислено. Да бъдеш сигурен.“
Отчупи парче скала с дръжката на пистолета. И то, изглежда, беше златен камък. Извади пробите и капна малко от белия разтвор върху скалата. Разтворът се разпени и позеленя.
„Стопроцентов златен камък — рече си Морисън и погледът му обиколи блестящите зъбери. — Хей, та аз съм богат!“
Извади видеофона. С треперещи пръсти набра номера на Крандал.
— Макс! — изкрещя Морисън. — Успях! Пипнах голямото находище!
— Името ми не е Макс — чу се глас от видеофона.
— Какво?
— Казвам се Бойард — рече човекът.
Видеоекранът се изясни и се показа слаб човек с жълтеникаво лице и тънички мустаци.
— Извинете, господин Бойард — каза Морисън. — Сигурно бъркам номера. Набрах…
— Няма значение какъв номер сте набрали — каза Бойард. — Аз съм областният наблюдател на Венерианската видеофонна компания. Просрочили сте два месеца плащането на сметката си.
— Сега мога да платя — ухили се Морисън.
— Прекрасно — каза господин Бойард. — Веднага щом сторите това, ще продължим да ви обслужваме.
И екранът започна да потъмнява.
— Почакайте! — извика Морисън. — Мога да платя веднага щом се свържа със службата ви. Но трябва да се обадя още веднъж по видеофона! Само още веднъж и…
— Няма начин — решително отсече господин Бойард. — След като платите сметката, видеофонът ви веднага ще бъде включен.
— Но в момента аз имам с какво да платя! — каза Морисън. — Парите са в ръцете ми!
Господин Бойард замълча, после рече:
— Нямаме такава практика, но може би ще успея да уредя изпращането на специален робот, ако пожелаете да заплатите разходите.
— Готов съм да платя!
— Хм. Не е редно, но допускам, че… Къде са парите?
— Пред очите ви — каза Морисън. — Можете да познаете какво е това, нали? Златен камък!
— До гуша ми е дошло от номерата, които измисляте вие, златотърсачите. Държите шепа камъчета…
— Но това наистина е злато! Не виждате ли?
— Аз съм бизнесмен — каза господин Бойард, — а не прекупвач на злато. Не правя разлика между златен камък и златен бронз.
Видеоекранът угасна.
Обзет от паника, Морисън опита да се свърже с централата. Нямаше звук, линията беше съвсем глуха. Бяха изключили видеофона.
Морисън остави слушалката и се огледа. Виждаше двайсетина метра напред от тясната клисура, в която бе паднал, а оттам нататък имаше завой наляво и нищо не се виждаше. По стръмните склонове не забеляза пещера. Нямаше място, което да прегради и да се почувствува в безопасност.
Зад гърба му нещо изшумоля. Морисън светкавично се обърна и видя огромен вълк, готов за скок. Без да се поколебае, Морисън се прицели, стреля и пръсна черепа на звяра.
„По дяволите — рече си той. — Канех се да запазя този куршум за себе си!“
Стрелбата му даде миг преднина. Морисън хукна, като се оглеждаше за някакво закътано място в склоновете. Пред очите му проблясваше златният камък, обсипан с червени и пурпурни петна. По следите му подтичваха вълците.
Изведнъж Морисън спря. Клисурата свършваше с отвесна каменна стена.
Облегна се на стената, хванал пистолета за дулото. Вълците спряха на два метра от него и се скупчиха, готови да го връхлетят. Бяха десет-дванайсет, застанали по три в редица заради теснината. Скатовете кръжаха отгоре и чакаха.
В този миг Морисън чу прашене — същото, което съпровожда телепортирането. Над главите на вълците се появи вихър и те бързо отстъпиха.
— Тъкмо навреме! — каза Морисън.
— Навреме за какво? — попита пощенският раздавач Уилямс Четвърти.
Роботът се измъкна от вихъра и се огледа.
— Е, млади човече, в хубава каша сте се забъркали. Нали ви предупредих? — рече той. — Нали ви посъветвах да се върнете? А сега вижте докъде сте стигнали!
— Напълно беше прав — каза Морисън. — Какво ми изпраща Макс Крандал?
— Макс Крандъл не ви изпраща нищо и не е в състояние да го направи.
— Тогава защо си тук?
— Защото имате рожден ден — обясни роботът. — Нашата служба обръща специално внимание на рождените дни. Заповядайте!
И Уилямс Четвърти му подаде цял куп писма, поздравления от Джени, лелите, чичовците и братовчедите му на Земята.
— Имаше и още нещо — рече раздавачът и взе да се рови в чантата си. — Сигурен съм, че имаше още нещо. Я да видя… Да, ето го.
И той подаде на Морисън едно пакетче.
Морисън нетърпеливо скъса опаковката. Беше подарък за рождения му ден от леля му Мойра от Ню Джързи. Отвори пакета. Вътре имаше голяма кутия, пълна с бисквити, приготвени с океанска вода от град Атлантик.
— Казват, че са голям деликатес — рече Уилямс Четвърти, който надничаше през рамото на Морисън. — Но не са много подходящи при вашето положение. Ех, млади човече, много ми е неприятно, че виждам човек, който ще умре на рождения си ден. Мога да ви пожелая само да си отидете бързо, без да се мъчите.
И роботът се запъти към вихъра.
— Почакай! — извика Морисън. — Не можеш да ме оставиш така! От няколко дни не съм пил вода. А тия вълци…
— Зная — прекъсна го роботът. — Да не мислите, че се радвам? Дори роботите са способни на чувства.
— Тогава ми помогни.
— Няма как. Правилникът на Пощенската служба съвсем изрично забранява подобно нещо. Спомням си,
