— Съжалявам, но…
— Опитайте нашата система няколко дни. Напълно безплатно. Ето, закачете това на ревера си. — Морис подаде на Хенли нещо, което приличаше на малък транзистор.
— Какво е това?
— Малко транзисторно радио с миниатюрна видеокамера.
— И за какво служи?
— Ще видите. Просто опитайте. Ние сме най-голямата фирма в страната, специализирана в доставката на романтични преживявания, господин Хенли. И смятаме да останем такава, като задоволяваме нуждите на милиони чувствителни млади американски мъже и жени. Не забравяйте! Романтичните преживявания, осигурявани от нашата фирма, са съдбовни, спонтанни, естетически пълноценни, физически приятни и морално законни.
След като каза и това, Джо Морис се ръкува с Хенли и си тръгна.
Хенли повъртя малкото транзисторно радио в ръката си. Нямаше нито бутони, нито някаква скала. Той го закачи на ревера на сакото си. Нищо не се случи.
Сви рамене, позатегна вратовръзката си и излезе да се поразходи.
Беше ясна, хладна нощ. И както повечето нощи в живота на Хенли, бе идеална за романтично преживяване. Наоколо му се простираше градът с безкрайните си възможности и многобройни обещания. Но я нямаше пълноценността на чувствата. По тези улици се бе разхождал хиляди нощи с твърди стъпки и внимателен поглед, готов на всичко. Но никога нищо не се случваше.
Той вървеше покрай блоковете и мислеше за жените зад високите тъмни прозорци, които гледаха надолу, виждаха самотния пешеходец по тъмните улици и му се чудеха, мислеха…
— Хубаво би било да си на покрива на някоя сграда — каза един глас — Да погледнеш оттам града.
Хенли спря и се извърна рязко. Беше напълно сам. Чак след миг се досети, че гласът идва от малкото транзисторно радио.
— Какво?
Радиото мълчеше.
„Да погледнеш града от високо“ — зачуди се Хенли. Радиото му предлагаше да погледне града от високо. „Да — помисли той. — Сигурно е красиво.“
— Защо пък не? — зададе си сам въпрос Хенли и сви към близката сграда.
— Не тази — прошепна радиото.
Хенли послушно я отмина и спря пред другата.
— Тази ли? — попита той.
Радиото не отговори. Но Хенли като че ли чу приглушено одобрително изпукване.
„Е — помисли той. — Нека се оставя в ръцете на службата за романтични преживявания.“ Те като че ли знаеха какво правят. Той се движеше почти спонтанно. Доколкото спонтанно можеше да бъде едно направлявано движение.
Когато влезе в сградата, Хенли се качи на асансьора и натисна бутона за последния етаж. След това изкачи късо стълбище и се намери на покрива. Тръгна към западната страна.
— В другата посока — прошепна радиото.
Хенли се обърна и тръгна в обратна посока. Застана там и се загледа в града, в правилните редици на уличните лампи, които проблясваха с бял ореол. Тук-там като цветни точки се виждаха червените и зелените светлини на светофарите и някоя цветна неонова реклама. Градът се простираше под него с безкрайните си възможности, многобройни обещания и никакво удовлетворение.
Изведнъж усети, че на покрива има и друг човек, който също се наслаждава на светлините.
— Извинете — каза Хенли. — Не исках да ви попреча.
— Не ми пречите — каза човекът и Хенли разбра, че говори с жена.
„Ние сме непознати — помисли Хенли. — Един мъж и една жена, които са се срещнали случайно или по желание на съдбата върху тъмния покрив, откъдето се вижда градът.“ Чудеше се колко ли мечти е изследвала службата за романтични преживявания, колко ли видения е пресметнала, за да произведе нещо толкова идеално.
Когато погледна момичето, видя че то е младо и приятно. Въпреки външното й спокойствие той усети колко тази среща, място, време и настроение я бяха развълнували. Също както и него.
Хенли мислеше усилено, но не можеше да измисли какво да каже. Думите не идваха в ума му, а моментът си отиваше…
— Светлините — подсказа радиото.
— Светлините са прекрасни — каза Хенли. Чувстваше се глупаво.
— Да — прошепна момичето. — Като огромен килим от звезди или като върхове на копия в мрака.
— Като пазачи — отвърна Хенли. — Бдящи в нощта. — Не знаеше дали мисълта е негова, или повтаря като папагал думите, които едва чуваше откъм радиото.
— Аз често идвам тук — каза момичето.
— Аз пък никога досега не съм идвал.
— Но тази нощ…
— Тази нощ трябваше да дойда. Знаех, че ще те намеря.
Хенли имаше чувството, че службата за романтични преживявания би трябвало да наеме по-добър сценарист. Подобен диалог на дневна светлина би бил просто смехотворен. Но сега, на високия покрив, със светещите отдолу светлини и близките звезди над главите им, като че ли това бе най-естественият разговор на света.
— Аз не заговарям непознати — каза момичето, като пристъпи към него. — Но…
Светлорусата й коса проблясваше под звездите. Устните й се разтвориха леко. Тя го гледаше, лицето й се беше преобразило от настроението, атмосферата и меката, примамлива светлина. Те стояха лице в лице и Хенли можеше да усети лекия й парфюм и благоуханието на косата й. Колената му омекнаха и той се притесни.
— Прегърни я — прошепна радиото.
Хенли автоматично протегна ръце. Момичето се отпусна в прегръдката му с лека въздишка. Те се целунаха — просто, естествено, неизбежно и с предвидимо нарастваща страст.
После Хенли забеляза малкия, красив като бижу транзистор върху ревера на момичето. Въпреки това трябваше да си признае, че срещата им беше не само случайна и съдбовна, но също и невероятно приятна.
Зората докосваше небостъргачите, когато Хенли се върна в апартамента си и падна изтощен в леглото. Той спа цял ден и се събуди привечер, гладен като вълк. Вечеря в едно квартално барче и размисли върху събитията от предната нощ.
Тя беше необуздана, идеална и прекрасна във всяко отношение. Срещата върху покрива и после топлият й тъмен апартамент, а накрая неговото тръгване оттам призори след страстната й целувка, която още изгаряше устните му. Но въпреки това Хенли беше притеснен.
Не можеше да потисне малко странното чувство от тази романтична среща върху покрива, подготвена и осъществена от транзисторните радиоприемници, които съчетаваха любовници в наистина случайни и съдбовни срещи. Беше наистина хитро, но все пак нещо в цялата работа не беше в ред.
Той си представяше милиони млади мъже в сиви вълнени костюми и раирани вратовръзки, които изпълват улиците на града в отговор на едва чутите команди от милиони малки радиоприемници. Представи си честните хора, които работеха усилено в канцелариите на фирмата за романтични преживявания, а после си купуваха вестник и се качваха на метрото, за да се приберат у дома при съпруга или съпругата и децата си.
Това бе неприятно. Но трябваше да признае, че все пак беше по-добре от липсата на романтични преживявания. Бяха настъпили модерни времена. Даже и романтиката трябваше да бъде организирана или да се откажат от нея съвсем.
Освен това, помисли си Хенли, наистина ли е толкова странно? В средновековието някоя баячка е давала любовно биле на рицаря, което го е тласкало към омагьосаната дама. Днес търговец даваше транзисторно радио, което вършеше същата работа, при това много по-бързо.
Твърде е възможно, мислеше си той, изобщо да не съществува такова нещо като случаен и съдбовен