Среща на разуми

— Искаш ли нещо за пиене, капитане? — попита Соренсън. — Боя се, че не можем да ти предложим лед.

— Няма да откажа — каза капитанът. Той се чудеше какво ли е накарало тези мъже да дойдат на това забравено от Бога място, за да търсят въображаемите испански съкровища.

Соренсън влезе в една от колибите и се върна с бутилка уиски и малка чаша. Дрейк бе извадил отвертката си и усилено разковаваше стените на сандъка.

— Как изглежда? — попита го Соренсън.

— Нищо му няма — отвърна Дрейк и нежно вдигна детектора за метали. — Добре е гресиран. Като че ли не е повреден…

Той отскочи назад. Капитанът се бе приближил и натисна с тока на обувката си в пясъка.

— Какво стана? — попита Соренсън.

— Приличаше на скорпион — каза капитанът. — Това проклето нещо се измъкна от този сандък. Може да ви е ухапало.

Соренсън сви рамене. Бе свикнал с наличието на безкрайно много насекоми през тези три месеца на Вуану. Едно повече или по-малко, за него нямаше никакво значение.

— Още чашка? — попита той.

— Съжалявам, не — отвърна капитанът. — Трябва да тръгвам. Вие всички ли сте здрави?

— Всички — усмихна му се Соренсън. — Само ни тресе златна треска.

— Никога няма да намерите злато на това място — каза капитанът. — Ще дойда да ви видя пак след шест месеца. Късмет.

След като се ръкува с всички, капитанът се спусна към брега и се качи на кораба си. С първите червеникави лъчи на залеза шхуната вече бе на път. Соренсън и Дрейк гледаха как тя се промъква през протока. Няколко минути мачтите се виждаха над рифа, а после изчезнаха зад хоризонта.

— Това е — каза Дрейк. — Ние, откачените търсачи на съкровища от Америка, останахме отново сами.

— Мислиш ли, че не е забелязал нищо? — попита Соренсън.

— Определено не. Според него ние сме просто едни глупаци.

Те се ухилиха и погледнаха към лагера си. Под навеса имаше почти петдесет хиляди долара в злато и сребро, които бяха изкопали от джунглата и бяха закопали на новото място. Те бяха открили една част от съкровищата на „Санта Тереза“ още през първия месец от пребиваването си на острова. По всяка вероятност щяха да открият и още. Но тъй като нямаха законни права върху земите, не искаха да се разчуе за находката на тяхната експедиция. Защото щом се разбереше, всеки скитник- златотърсач от Пърт да Папеете щеше да тръгне към Вуану.

— Момчетата скоро ще се върнат — каза Дрейк. — Хайде да сготвим нещо.

— Хайде — съгласи се Соренсън. Той направи няколко крачки и спря. — Интересно.

— Кое?

— Този скорпион, който капитанът размаза. Няма го.

— Може да не го е улучил — каза Дрейк. — Или животното просто се е заровило в пясъка. Какво значение има?

— Май никакво — отвърна Соренсън.

2.

Едуард Икинс вървеше из джунглата с лопата на рамо, като смучеше с удоволствие един бонбон. Беше първият от седмици и той се радваше на сладостта му. Вчера шхуната бе докарала не само машинарии и резервни части, но също бонбони, цигари и храна. Тази сутрин бе закусил с бъркани яйца и истински бекон. Експедицията ставаше почти цивилизована.

Нещо изшумоля в близките храсти. Той продължи, без да обръща внимание.

Беше слаб мъж с пясъчноруса коса, мил и леко прегърбен, с бледосини очи и незапомнящо се лице. Чувстваше се късметлия, че са го взели в експедицията. Бензиностанцията, която притежаваше, не му бе дала възможност да се сравнява с другите и той не бе платил пълния дял от парите за екпедицията. И още се чувстваше виновен. Но все пак го бяха взели, защото беше известен и неуморим търсач на съкровища и добре познаваше живота в джунглите. Освен това той бе добър радиооператор и механик. Бе поддържал предавателя на кеча в работно състояние въпреки солената вода и плесента.

Сега, разбира се, той можеше да плати напълно своя дял. Но сега, когато всички вече бяха всъщност богати, това нямаше значение. Искаше му се да намери някакъв начин да…

В храстите отново прошумоля нещо.

Икинс спря и зачака. Храстите потрепераха. И изпод тях се измъкна една мишка.

Икинс бе учуден. На този остров мишките, както и повечето диви животни, се ужасяваха от хората. Въпреки че се хранеха с остатъците от храните в лагера, които плъховете не бяха изяли още, те внимателно избягваха всякакъв контакт с хората.

— Ти по-добре си иди у дома — каза Икинс на мишката.

Тя го гледаше. Той също. Беше красиво мъничко мишле, не по-дълго от десетина сантиметра и светлокафеникаво на цвят. То като че ли не се страхуваше.

— Е, хайде, мишленце — каза Икинс. — Аз си имам работа. — Той премести лопатата на другото си рамо и се обърна да върви. Докато се извръщаше, с крайчеца на окото си зърна кафеникавия проблясък. Инстинктивно се наведе. Мишката прехвърча покрай него, обърна се и се приготви отново за скок.

— Мишленце, да не си полудяло? — каза Икинс.

Мишката оголи дребните си зъби и скочи. Икинс я удари и я отхвърли встрани.

— Хайде, махай се — изръмжа той. Започваше да се чуди дали този гризач е наред с акъла. Да не би пък да е бесен?

Мишката се приготви за нов скок. Икинс вдигна лопатата и зачака. Когато мишката скочи, той я пресрещна с внимателно насочен удар. После пак така внимателно и със съжаление я уби.

— Не можем да си позволим бесни мишки да се въртят наоколо — каза си той.

Но мишката не изглеждаше бясна. Просто изглежда бе твърде решителна.

Икинс се почеса по тила. „Какво ли си беше наумило това мишле?“ — зачуди се той.

Тази вечер в лагера разказът на Икинс бе посрещнат със залпове от смях. Изглеждаше, като че Икинс е бил нападнат от мишката. Няколко от мъжете му предложиха да ходи въоръжен, в случай че семейството на мишката пожелае да му отмъсти. Но Икинс само се усмихваше разсеяно.

Два дни по-късно Соренсън и Ал Кейбъл привършваха тежката утринна смяна на кота номер 4, на две мили от лагера. Детекторът за метали се бе задействал на това място. Бяха изкопали вече над два метра дълбока яма и все още не бяха открили нищо. Над тях се извисяваше купчина жълто-кафява размекната пръст.

— Детекторът може да е сгрешил — каза Кейбъл и изморено избърса лицето си. Той беше едър, възрозов мъж. На Вуану бе отслабнал с цели десет килограма от жегата, която едва понасяше, и твърдеше, че търсенето на съкровища му е писнало завинаги. Искаше му се да се върне в Балтимор и да се занимава със своята агенция за продажби на коли. Не се сдържаше и често, и на висок глас казваше това. Той бе един от членовете на експедицията, който не работеше добре.

— Нищо му няма на детектора — каза Соренсън. — Проблемът е, че копаем в блатиста почва. Съкровището може и да е потънало по-надълбоко.

— Може да е и на тридесет метра — замърмори Кейбъл и ядно удари по лепкавата кал.

— Не може — каза Соренсън. — Под нас е вулканична скала. На не повече от шест метра дълбочина.

— Шест метра? Трябваше да имаме булдозер!

— Щеше да ни струва доста скъпо — меко му отвърна Соренсън. — Хайде, Ал, да се връщаме в лагера.

Соренсън помогна на Ал да излезе от ямата. Те почистиха инструментите си и тръгнаха по тясната пътека, водеща към лагера. Изведнъж спряха.

Една голяма, грозна птица бе излязла от храстите. Бе застанала на пътеката и им препречваше