Двамата лекари излязоха. Блейн ги проследи с поглед и се запита за какво ли говореха. Край леглото му застана шишкава сестра с майчински обноски.
— Как се чувствувате? — запита тя.
— Отлично — каза Блейн. — Но бих искал да знам…
— Съжалявам — рече сестрата, — засега никакви въпроси, тъй е наредил докторът. Изпийте това, ще ви ободри. Браво, добро момче. Не се тревожете, всичко ще се оправи.
Тя излезе. Утешителните й думи го изплашиха. Какво искаше да каже с това всичко ще се оправи? Значи нещо не беше наред! Какво не беше наред? Какво търсеше тук, какво бе станало?
Брадатият лекар се завърна, придружен от млада жена.
— Добре ли е, докторе? — попита жената.
— Съвършено нормален — отвърна старчето. — Това се казва удачно снаждане.
— Значи мога да започна интервюто?
— Разбира се. Обаче не мога да гарантирам поведението му. Макар и силно надценявана, смъртната травма все пак е в състояние да…
— Да, добре.
Момичето пристъпи към Блейн и се наведе над него. Блейн забеляза, че е много хубаво. Ясни, добре изразени черти на лицето, сияеща свежа кожа. Имаше дълга, лъскава кестенява коса, изпъната прекалено стегнато назад над мъничките уши, а наоколо се носеше едва доловим лъх на парфюм. Би трябвало да е красива, но я загрозяваше неподвижно застиналото лице, сдържаното напрежение на стройното тяло. Трудно бе да си я представи засмяна или разплакана. Изобщо не можеше да си я представи в леглото. В нея имаше нещо от фанатика, от страстния революционер, но той подозираше, че в себе си тя винаги намира единствената кауза, за която да се бори.
— Здрасти, мистър Блейн — каза тя. — Аз съм Мари Торн.
— Здрасти — бодро отговори Блейн.
— Мистър Блейн, къде предполагате, че се намирате?
— Прилича ми на болница. Предполагам…
Той млъкна. Току-що бе забелязал в ръката й мъничък микрофон.
— Да, какво предполагате?
Тя леко кимна. Няколко души се приближиха и дотъркаляха около леглото му тежко оборудване.
— Карайте направо — рече Мари Торн. — Кажете ни какво предполагате.
— По дяволите — унило промърмори Блейн, гледайки как непознатите разполагат машинарията наоколо. — Какво е това? Какво става?
— Мъчим се да ви помогнем — каза Мари Торн. — Няма ли да ни помогнете и вие?
Блейн кимна и му се прииска да види усмивката й. Изведнъж се почувствува крайно неуверен. Беше ли му се случило нещо?
— Спомняте ли си катастрофата? — запита тя.
— Каква катастрофа?
— Спомняте ли си как пострадахте?
Блейн потръпна, усещайки как спомените се завръщат сред лавина от вихрени светлини, виещи двигатели, сблъсък и трясък.
— Да. Воланът се строши. Прониза ме през гърдите. После си блъснах главата.
— Погледнете гърдите си — тихо каза тя.
Блейн погледна. На гърдите му под бялата пижама нямаше никакъв белег.
— Невъзможно! — викна той.
Собственият му глас прозвуча глухо, далечно, нереално. Дочуваше как хората около леглото разговарят, приведени над машините си, но те му се струваха плоски и безплътни като сенки. Тъничките, незначителни гласове бяха като бръмчене на мухи край прозорец.
— Първата реакция е добра.
— Много добра, наистина.
— Вие сте невредим — каза му Мари Торн.
Блейн погледна здравото си тяло и си припомни катастрофата.
— Не вярвам! — изкрещя той.
— Отлично напредва.
— Чудесна смес от вяра и недоверие.
— Тишина, моля — каза Мари Торн. — Продължавайте, мистър Блейн.
— Спомням си катастрофата — каза Блейн. — Спомням си смазващия удар. Спомням си… как умрях.
— Записа ли това?
— Да бе, страхотия. Това се казва игра!
— Съвършено спонтанна сцена.
— Великолепно! Ще подивеят от възторг!
— Малко по-тихо, моля. Мистър Блейн, спомняте ли си как умряхте?
— Да, да, аз умрях!
— Лицето му!
— Това нелепо изражение засилва реалността.
— Само дано и Рейли да смята така.
Жената каза:
— Огледайте внимателно тялото си, мистър Блейн. Ето ви огледало. Погледнете лицето си.
Блейн погледна и затрепера като в треска. Докосна огледалото, после прокара подскачащи пръсти по лицето си.
— Това не е моето лице! Къде ми е лицето? Къде сте скрили лицето и тялото ми?
Беше попаднал в кошмар, от който никога нямаше да се събуди. Плоските мъгляви хора се тълпяха около него, гласовете им бръмчаха като мухи на прозорец, а те протягаха мукавените си машини, изпълнени с неясна заплаха и въпреки това някак странно безразлични, сякаш почти не го забелязваха. Мари Торн свеждаше отгоре красивото си безизразно лице и от мъничките червени устни долитаха любезно кошмарните думи.
— Тялото ви е мъртво, мистър Блейн, то загина в автомобилна катастрофа. Спомняте си как е умряло. Но ние успяхме да спасим онази част от вас, която е наистина важна. Спасихме вашето съзнание, мистър Блейн, и ви дадохме ново тяло за него.
Блейн отвори уста да изпищи и пак я затвори.
— Невероятно — тихо каза той.
И мухите забръмчаха.
— Слабо казано.
— Ами естествено. Не може вечно да беснее.
— Очаквах да предъвква сцената малко по-дълго.
— Грешка. Недоразбраното всъщност подчертава дилемата му.
— Може би в чисто сценично отношение. Но погледни нещата реално. Горкият човечец току-що открива, че е умрял в автомобилна катастрофа и са го възкресили в ново тяло. И какво казва? „Невероятно.“ Проклятие, той всъщност не реагира на шока!
— Реагира. Ти искаш да ти играе по свирката!
— Моля ви! — каза Мари Торн. — Продължавайте, мистър Блейн.
Затънал в кошмара, Блейн едва долавяше тихите, бръмчащи гласове.
— Наистина ли умрях? — запита той.
Тя кимна.
— И наистина съм се преродил в друго тяло?
Тя пак кимна и зачака.
Блейн се загледа към нея, към мъглявите хора, обслужващи мукавените си машини. Защо му досаждаха? Не можеха ли да си намерят някой друг мъртвец? Не би трябвало да принуждават трупове да отговарят на въпроси. Смъртта беше древна привилегия на човека, негов договор с живота от незапомнени времена,
