— И наистина няма да застанете срещу мен?
Аз привършвам питието си и поставям чашата върху плота на бара.
— Пази се Малък Джо — казвам и тръгвам към вратата.
— Само още една дума — казва Малкият Джо.
Аз се извръщам. Малкият Джо се отделя от бара. И двете му ръце се виждат добре.
— Не мога да ви накарам насила да се биете, господин Уошбърн. Но аз се хванах на един бас. За шапката ви.
— Чух.
— Затова, въпреки че ме натъжава повече отколкото можете да си представите, аз ще трябва да я взема.
Аз стоя с лице към него, без да отговоря.
— Виж, Уошбърн — казва Малкият Джо. — Няма смисъл да стоиш и да ме гледаш. Дай ми шапката си или играй по твоему.
Аз свалям шапката си. Изтупвам я в ръкава си, а после я хвърлям към него. Той я хваща, без да сваля очи от мен.
— Е, проклет да съм — казва той.
— Пази се, Малък Джо.
Аз излизам от кръчмата.
Срещу кръчмата вече се е събрала тълпа. Те чакат, наблюдават и разговарят с прегракнали гласове. Вратите на кръчмата се разтварят и един висок, строен, гологлав мъж излиза. Започнал е да оплешивява. Носи 44-калибров револвер, в кобур, захванат към дясното бедро и изглежда знае как да го използва. Но истината е, че не го е използвал.
Под внимателните погледи на тълпата, Уошбърн развързва коня си, яхва го и тръгва към моста.
Вратите на кръчмата се разтварят отново. Един нисък здравеняк с мрачно лице излиза с протрита шапка в ръка. Той гледа след отдалечаващия се ездач.
Уошбърн смушква коня си, който след миг колебание стъпва върху каменния мост. Конят трябва непрекъснато да бъде подканян, за да върви, избирайки къде да стъпи по покрития с камъни път. Стигат до средата. Тук Уошбърн спира коня си или му позволява да спре. Намира се на най-високата точка от извивката на моста, представляваща връзката между два свята. Но той не поглежда към нито един от тях. Вдига ръка, за да пипне периферията на шапката си и е леко учуден, че е гологлав. Почесва се бавно по тила като човек, разполагащ с всичкото време на света. После обръща коня си и тръгва надолу по моста към Бримстоун.
Тълпата наблюдава как Уошбърн язди към нея. Хората са неподвижни, мълчаливи. После, разбирайки какво ще се случи, те се пръсват, търсейки убежище зад каруци и бъчви с вода, залягат зад чували с жито.
Само Малкият Джо Потър остава върху прашната улица. Той гледа докато Уошбърн слиза от коня, завързва го встрани от мястото където скоро ще започне стрелба и се насочва бавно към него.
— Хей, Уошбърн! — провиква се Малкият Джо. — Да не би да се връщаш за шапката си?
— Не, Малък Джо — отвръща Уошбърн с усмивка. — Върнах се, защото трябва да изиграем нашия танц.
И двамата се засмиват, като че ли са си разказали много смешен виц. После внезапно и двамата изваждат револверите си. Силният гръм на 44-калибровите им револвери разцепва въздуха над града. Дим и прах обвива стрелците.
Димът е отвят. И двамата мъже са все още прави. Револверът на Малкия Джо е насочен към земята. Той го изпуска и гледа как пада от ръката му. После бавно се свлича.
Уошбърн прибира пистолета си в кобура, отива до Малкия Джо, коленичи и повдига главата му от прахта.
— По дяволите — произнася Малкият Джо. — Много къс ни беше танца, а, Уошбърн?
— Твърде къс — отвръща Уошбърн. — Джо, съжалявам…
Но Малкият Джо не чува това. Очите му са изгубили блясъка си и тялото му е отпуснато. От две дупки в гърдите му се процежда кръв, а прахта под гърба му се напоява от още две, по-големи дупки в гърба.
Уошбърн се изправя, намира шапката си в прахта, изтупва я и я нахлупва. Отива при коня си. Хората започват да се показват и се чува бръмченето на разговори. Уошбърн поставя единия си крак на стремето и се приготвя да яхне коня си.
В този момент един треперлив, висок глас извиква:
— Добре, Уошбърн. Извади го!
Лицето на Уошбърн се разкривява, когато се извръща, опитвайки да освободи дясната си ръка и едновременно с това да се дръпне от линията на огъня. Дори и в тази изкривена и невъзможна поза, той успява да измъкне револвера си, да се извърти и да види луничавото момче на десет метра от себе си с изваден, насочен и стрелящ револвер.
Слънцето се взривява в главата на Уошбърн, той чува цвиленето на коня си и започва да пада към прашната покривка на земята, докато куршумите се забиват в него със звука на месарски сатър във врата на говедо. Земята изчезва, камерата е разбита, очите му са счупените лещи, които отразяват внезапната разруха на света. Една червена светлина проблясва с последно предупреждение и всичко почернява.
Зрителят и актьорът гледа още малко към потъмнелия екран, размърдва се в креслото си и се почесва по брадата. Като че е някак объркан. После, накрая, той избухва, посяга и изгасва екрана.
Информация за текста
© 1976 Робърт Шекли
© 1997 Рени Димитрова, превод от английски
Robert Sheckley
The Never-ending Western Movie, 1976
Сканиране и разпознаване: Mandor, 2008
Издание:
Робърт Шекли. Събрани разкази, том 5
„Мириам“ ЕООД, София, 1997
Превод: Рени Димитрова, 1997
ISBN: 954-9513-08-4 (т.5)
The Collected Short Fiction, Book Five, 1991
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/8772]
Последна редакция: 2008-07-26 18:00:00
