Ако утрото настъпи

— Не, gracias — извини се Трейси. — Не разбирам от компютри.

Тя телефонира на банката от една аптека на ъгъла и помоли да я свържат с главния касиер.

— Тук е Рита Гонсалес. Бих желала да прехвърлите текущата ми сметка в главния клон на Първа хановерска банка в Ню Йорк сити.

— Бихте ли ми съобщили номера на вашата сметка, госпожице Гонсалес?

Трейси съобщи номера.

Час по-късно Трейси освободи стаята си в хотел „Хилтън“ и се упъти към Ню Йорк сити.

Когато Първа хановерска банка в Ню Йорк започна работа в 11.00 часа на следващата сутрин, Рита Гонсалес пристигна да изтегли цялата налична сума от сметката си.

— Колко пари имам в сметката? — запита тя.

Касиерът направи справка.

— Хиляда триста осемдесет и пет долара и шестдесет и пет цента.

— Si, правилно.

— Желаете ли чек, госпожице Гонсалес?

— Не, gracias — отвърна Трейси. — На банките нямам доверие. Искам ги в брой.

Трейси беше получила при освобождаването си от затвора обичайните двеста долара, плюс малката парична сума, спечелена от гледането на Ейми, но нямаше сигурна финансова опора дори с парите от банката. Налагаше се колкото може по-бързо да си намери работа.

Настани се в хотел на Лексингтън авеню и започна да разпраща молби до нюйоркските банки за работа като компютърен експерт. Трейси обаче откри, че компютърът неочаквано се превърна в неин враг. Животът й престана да бъде само неин. Компютърните банки съхраняваха историята на нейния живот и с готовност я предоставяха на всеки, който натиснеше правилния клавиш. В мига, в който се разкриеше полицейското досие на Трейси, молбата й автоматично се отхвърляше.

Струва ми се, че след случилото се едва ли ще бъда наета от която и да е друга банка. Кларънс Дезмънд се оказа прав.

Трейси изпрати молби и до застрахователни компании и десетки други фирми, боравещи с компютри. Резултатът беше неизбежно един и същ: отказ.

Много добре, помисли си Трейси. Винаги мога да се заема и с нещо друго. Купи си брой от „Ню Йорк Таймс“ и се запретна да си търси работа по обяви.

Попадна на секретарско място в експортна фирма.

В момента, в който Трейси прекрачи прага, директорът по кадрите извика:

— Хей, видях ви по телевизията. Спасили сте някакво дете в затвора, нали?

Трейси се обърна и излезе.

На следващия ден я назначиха за продавачка в детския магазин на Пето авеню. Заплатата беше чувствително по-ниска от онова, което получаваше преди, но поне й стигаше да свързва двата края.

На втория ден някаква налудничава купувачка я разпозна и съобщи на управителя, че не желае да бъде обслужвана от убийца, удавила малко дете. На Трейси не предоставиха дори и най-малката възможност за обяснение. Начаса я уволниха.

Трейси изпитваше чувството, че последната дума в края на краищата имаха мъжете, на които успя да отмъсти. Те я бяха превърнали в престъпник, известен на, цялото общество, в истинска изгнаничка. Несправедливостта на онова, което й се случи, действаше разяждащо. Трейси нямаше представа как ще живее занапред и за първи път започна да я завладява чувството на отчаяние. Тази вечер тя провери съдържанието на портмонето си, за да види колко пари са й останали, и някъде в ъгъла откри листчето хартия, което й бе дала Бети Франсискъс в затвора. КОНРАД МОРГАН, БИЖУТЕР, 640 ПЕТО АВЕНЮ, НЮ ЙОРК СИТИ. Занимава се с реформите в наказателното дело. Обича да помага на хора, които са лежали по затворите.

„Конрад Морган и Сие“ представляваше елегантен магазин, отпред с портиер в ливрея, а отвътре с въоръжена охрана. Самият магазин не блестеше с нищо особено, но бе подреден с изискан вкус и предлагаше изящни и много скъпи бижута.

Трейси отиде на рецепцията.

— Бих желала да се срещна с господин Морган, моля.

— Имате ли уговорена среща?

— Не. Но… изпраща ме един общ познат.

— Как се казвате?

— Трейси Уитни.

— Един момент, моля.

Служителката вдигна телефонната слушалка и промълви нещо, което Трейси не успя да чуе. Тя постави отново слушалката.

— Господин Морган в момента е зает. Пита дали ви е удобно да дойдете отново в шест часа.

— Да, удобно ми е, благодаря ви — отвърна Трейси.

Тя излезе от магазина и се спря неуверено на тротоара. Идването й в Ню Йорк се оказа грешка. По всяка вероятност Конрад нямаше да направи нищо за нея. И защо ли? Тя му беше напълно непозната. Ще ми прочете някой и друг урок, а после ще ми подхвърли дребна милостиня. Но аз нямам нужда и от двете. Не се нуждая нито от него, нито от когото и да било другиго. Ще оцелея. Все някак си ще се оправя. Да върви по дяволите този Конрад Морган. Няма да се връщам при него.

Трейси се скиташе безцелно по улиците и минаваше край блестящите салони на Пето авеню, охраняваните жилищни блокове по Парк авеню и оживените магазини по Лексингтън и Търд. Крачеше безлична по улиците, без да забелязва каквото и да е, обзета от горчиво безсилие.

В 6.00 тя отново се оказа на Пето авеню пред „Конрад и Сие“. Портиерът не се виждаше, а вратата беше заключена. Трейси натисна бравата с някакъв пренебрежителен жест и се обърна, но за нейна изненада вратата неочаквано се отвори.

Там стоеше благовиден мъж и я наблюдаваше. Плешив, с разрошени кичури коса над ушите, весело, червендалесто лице и блещукащи сини очи, той приличаше на добродушен малък гном.

— Вие сигурно сте госпожица Уитни?

— Да…

— Аз съм Конрад Морган. Влезте, моля.

Трейси прекрачи в празния магазин.

— Очаквах ви — каза Конрад Морган. — Да влезем в кабинета ми, там ще можем да поговорим.

Той я поведе през магазина към някаква затворена врата, която отключи. Кабинетът му бе обзаведен елегантно и наподобяваше повече на жилище, отколкото на работно място, понеже нямаше бюро, а само изкусно подредени кушетки, маси и столове. По стените висяха картини от стари майстори.

— Какво предпочитате за пиене? — подкани я Конрад Морган. — Уиски, коняк, а може би шери?

— Не, благодаря, не желая нищо.

Трейси почувства внезапна възбуда. Беше се простила вече с мисълта, че този човек ще направи нещо, за да й помогне, в същото време установи, че отчаяно й се иска да постъпи точно така.

— Бети Франсискъс ми предложи да ви потърся, господин Морган. Тя каза, че вие… вие помагате на хора, които са били… в беда. — Не можеше да произнесе думите „в затвора“.

Конрад Морган преплете пръсти и Трейси забеляза чудесния му маникюр.

— Бедната Бети. Прекрасна дама. Знаете ли, оказа се много нещастна.

— Нещастна ли?

— Да. Заловиха я.

— Аз… аз нещо не разбирам.

— Всъщност е много просто, госпожице Уитни. Бети работеше за мен и имаше чудесна защита. Бедната обаче се влюби в някакъв шофьор от Ню Орлиънс и реши да работи сама. И… хванаха я.

Трейси се обърка.