служител и отново се озова в ледената нощ.
До тротоара спря такси и шофьорът й каза нещо на руски.
— Нет — отвърна Дейна и забърза по улицата.
Първо трябваше да мине през хотела си.
Когато затвори телефона, Роджър чу, че входната врата се отваря. Памела се прибираше.
— Дейна два пъти се обажда от Москва. Открила е защо са убили всички от семейство Уинтроп.
— Тогава веднага трябва да се погрижим за нея — отвърна жена му.
— Вече опитах. Пратих снайперист, но нещо се е объркало.
Тя го изгледа презрително.
— Глупак. Обади им се пак. А, Роджър…
— Да?
— Кажи им да инсценират нещастен случай.
Глава 23
Червен забранителен знак и висока желязна ограда изолираха света от залесената площ на Рейвън Хил, където ФУП бе установило английската си централа. Зад строго охраняваната база имаше сателитни антени, които следяха международните кабелни и микровълнови комуникации във Великобритания. В бетонната сграда, която се издигаше в средата на заградената територия, четирима мъже гледаха голям екран.
— Открий я, Скоти.
След миг на екрана се появи Дейна — влизаше в стаята си в хотел „Союз“.
— Върнала се е.
Тя припряно изми кръвта от ръцете си и започна да се съблича.
— Хей, как ми се иска да й го начукам.
В стаята влезе друг мъж.
— Няма да имаш такава възможност, освен ако не си некрофил, Чарли.
— За какво говориш?
— Скоро с нея ще се случи фатален нещастен случай.
Дейна се преоблече и си погледна часовника. Оставаше й достатъчно време да хване автобуса от „Метропол“ до летището. Тя бързо слезе във фоайето. Дебелата жена я нямаше.
Дейна излезе на улицата. Беше станало още по-студено. Виеше жестока виелица. До тротоара спря такси.
— Ще се качите ли?
„Не взимай такси. Иди в хотел «Метропол». Оттам постоянно има автобуси за летището.“
— Нет.
Тя закрачи по заледената улица. Минувачите бързаха да се приберат в топлите си домове и служби. Докато чакаше да пресече на оживено кръстовище, някой силно я блъсна изотзад и Дейна полетя пред приближаващ се камион. Подхлъзна се на леда и падна по гръб, вперила ужасен поглед във връхлитащата я грамада.
В последния момент пребледнелият шофьор успя да завърти волана така, че камионът мина точно над Дейна. За миг тя остана в пълен мрак, чуваше само рева на двигателя.
Внезапно небето отново просветна над нея. Камиона го нямаше. Дейна замаяно седна на улицата. Помогнаха й да се изправи. Тя се озърна да види човека, който я беше блъснал, ала можеше да е всеки от тълпата. Няколко пъти дълбоко си пое дъх и се опита да възвърне самообладанието си. Хората й говореха нещо на руски. Тя започна да изпада в паника.
— Хотел „Метропол“? — с надежда попита Дейна.
До нея стояха група момчета.
— Естествено, ще ви заведем.
Във фоайето на хотела бе приятно топло. Имаше много туристи и бизнесмени. „Слей се с тълпата. Аз ще те посрещна във Вашингтон.“
— Кога е следващият автобус за летището? — попита тя едно от пиколата.
— След половин час, госпожице.
— Благодаря.
Дейна седна на един от столовете и се опита да овладее обзелия я ужас. Страхуваше се. Кой се опитваше да я убие и защо? Дали Кемал беше в безопасност?
Пиколото отново се появи.
— Автобусът за летището, госпожице.
Тя се качи първа. Седна в дъното и внимателно се загледа в лицата на пътниците. Бяха туристи от различни страни: европейци, азиатци, африканци и неколцина американци. По пътеката към нея закрачи някакъв мъж.
„Струва ми се познат — помисли си Дейна. — Дали ме е проследил?“ Задъхваше се.
Един час по-късно, когато пристигнаха на Шереметиево II, тя слезе от автобуса последна и побърза да отиде на гишето на „Еър Франс“.
— Какво обичате?
— Имате ли резервация на името на Дейна Евънс?
— Да. Ето билета ви. Платен е.
„Бог да благослови Роджър.“
— Благодаря ви.
— Самолетът няма закъснение. Номерът на полета е двеста и двайсет. Излита след час и десет минути.
— Има ли чакалня… — Дейна едва не каза „с много хора“, — където мога да си почина?
— По този коридор и после надясно.
— Благодаря.
Чакалнята бе претъпкана. Тук нищо не й изглеждаше необичайно или опасно. Дейна седна. Скоро щеше да е на път за Америка.
— Полет двеста и двайсет на „Еър Франс“ за Вашингтон. Моля всички пътници да приготвят паспортите и бордните си карти и да се насочат към портал три.
Дейна се изправи и се запъти натам.
— Обектът се приближава към портала — съобщи по клетъчния си телефон мъжът, който я наблюдаваше от гишето на „Аерофлот“.
Роджър Хъдсън вдигна слушалката и набра някакъв номер.
— Тя пътува с полет двеста и двайсет на „Еър Франс“. Чакайте я на летището.
— Какво да направим с нея?
— Инсценирайте автомобилна злополука.
Летяха на височина четиринадесет хиляди метра в безоблачно небе. Всички места бяха заети. До Дейна седеше американец.
— Грегъри Прайс — представи се той. — Търгувам с дървен материал. — Беше четиридесетинагодишен, с продълговато лице, светлосиви очи и мустаци. — Русия е страхотна страна, нали?
„В Красноярск двайсет и шест се произвежда плутоний, ключовата съставка в атомното оръжие.“
— Руснаците се различават от нас, естествено, но с времето човек свиква с тях.
„Тук живеят и работят сто хиляди учени и специалисти.“
— Е, не готвят като французите. Когато идвам тук в командировка, винаги си нося храна.
„Не могат да излизат навън. Не могат да им идват гости. Трябва напълно да се откъснат от света.“
— По работа ли бяхте в Русия?
