бейзболните пейки.
— Да, това би било супер.
— Но все пак, ще трябва да направим нещо заедно.
— Какво ще кажете да отидем на откритото кино? — попита Мат, докато вървеше по пейките зад мен. — Днес дават „Целуващи се ковчези“. Билета е на половин цена, ако носиш костюм.
— Супер! Винаги съм искала да го видя на голям екран. Сигурна съм, че и на Александър ще му хареса.
— А аз ще мога да видя какво става с Джени — каза развълнувано Беки. — Мога да се облека като един от вампирите в града и да нося наметало.
— И зъби! — добавих.
Точно тогава Тревър прекоси полето с неговите приятели-сноби. Той погледна към Мат, който стоеше до Беки.
Колкото и да ме е тормозел Тревър и за колкото и жалък да го мислех, усетих леко съжаление към него. Беше дори още по-тъжен, защото сега нямаше и Мат. Наблюдавах как Мат предлага на Беки сандвича си.
— Радвам се, че дойде в нашия отбор — казах му, който затвори своята кафява чанта и ми се усмихна топло.
След училище, Беки и аз прегледахме в дрешника ми, за да й намерим костюм за киното.
— Човече, наистина имаш много черно — каза тя, докато изхвърлях десетки поли и блузи, за нея, от които да си избере.
Беки пробва черен клин, черна мини пола, и копринен черен потник.
— Чудесно. Ти ще бъдеш една от членките на вампирската банда, която се опитва да промени Джени. Само ми трябва моя костюм.
Чух колата на майка да паркира на алеята, и с Беки се затичахме да я посрещнем.
— Може ли да ми дадеш по-рано джобните? — попитах бързо.
— Успокой се — посъветва ме. — Няма ли поне да получа „здравей“?
— Здравей — отвърнах. — А сега ще може ли да ми дадеш джобни?
— Надявам се не си заложила на тостер с „Здравей Прилепче“ отново. Мисля, че ти казахме…
— Искам да се изруся.
— Руса? — попита, шокирана. — Няма да ти позволя да развалиш прелестната си черна коса.
— Но тя трябва да е руса, за да довърша костюма ми.
— В пиеса ли ще участваш?
— Е, нещо такова.
— За училище?
— Не, просто имам нужда от помощта ти.
— Е, имам няколко перуки от колежа от кутията, която изпразних за Кошмар. Знам, че са кестеняви. Може да има и руси.
— Може ли да отидем и да видим? — помолих се.
Майка ми постави чантата си на кухненската маса и с Беки я последвахме към спалнята.
Тя се разрови в стара пазарска чанта на Харод.
— Ето я! — възкликна, когато намери скритото си съкровище. Подаде ми избеляла руса перука. — Тази я носех в колежа. Баща ти я обожаваше!
Завъртях очи.
— Също ми трябва и бяла рокля — признах.
Тя ме погледна, доволна, сякаш бунтарската й дъщеря най-накрая й иска перлите.
— Ще видя какво имам! — отвърна весело.
Извади чифт клош дънки с фалшиви диаманти от чантата.
— Вярваш ли, че това съм го носила? — попита, придържайки ги към плетената си пола Ан Тайлър.
— Имам бяла блуза — каза. — Ах. Ето тук има бяла пола с връзки.
— Перфектно.
Майка ми нахлузи перуката на главата ми, а аз поставих дрехите пред мен.
— Сякаш се виждам като тийнейджърка — каза тя.
Хвърлих блузата и полата за пране, и с Беки се върнахме в стаята ми.
— Ще бъдем перфектни! — казах. — Но все още ни липсва нещо, за да завършим костюмите си.
Прерових шкафчетата си, полиците в дрешника, и кутиите под леглото.
Хелоуин беше преди месеци, а в град като Дулсвил беше по-лесно да намериш изкуствена чанта Прада, отколкото изкуствени зъби.
Ядосана, почуках на вратата на Били. Той я отвори леко, подавайки главата си във формата на Чарли Браун. Едва можех да видя Хенри, пишещ на компютъра на брат ми.
— Да не си ми взел вампирските зъби!? — обвиних го.
— Защо ми е да искам гнусната ти плюнка по мен? — отговори ми Били, започвайки да затваря вратата.
— Е, не мога да ги намеря, а ми трябват за довечера — оспорих, притискайки вратата.
Хенри скочи към вратата.
— Аз имам. Никога не са използвани.
Хенри и Били отпрашиха с колелата си, а аз и Беки ги последвахме на моето. Трябва да сме били изключителна гледка докато пътувахме към къщата на Хенри на ръба на Оукли Уудс — две готически момичета и двама загубеняци, рамо до рамо.
Паркирахме колелата си на алеята на Хенри и влязохме в петстайната къща в колониален стил.
Бяхме поздравени от икономката му, която сгъваше пране.
Изкачихме дървените стълби до спалнята му. Табела с надпис: НИКАКВИ ХИПИТА, висеше на вратата му.
— Харесва ми — казах.
Черна изтривалка лежеше на пода, а милиони ключалки обсипваха вратата му.
— Какво криеш вътре? Тайни рецепти за храната в училище? — попитах.
След като отключи външните ключалки, стъпи на килима. Вратата му се отвори автоматично.
Хенри имаше голямо легло с металическо син компютър отдолу. На тавана му бяха нарисувани звезди. Сигурна съм, че бяха в правилна астрономическа последователност. Макет на Слънчевата система висеше от тавана. До прозореца му имаше телескоп.
Той бутна плъзгащите врати на дрешника си и разкри прилежно подредени, чисти пластмасови кутии от обувки.
— Пет долара за всяка мостра — каза той и посочи кутиите.
Всяка от тях имаше надпис: АКНЕ, КРЪВ, ПЪПКИ, ПОВРЪЩАНО, БЕЛЕЗИ.
— Кой иска да има повече пъпки? — попитах.
— Имам и миризми. Тук — каза, отваряйки епруветка и навирайки я в носа ми.
— Ужас! — изпищях отвратена. — Мирише като банята, след като Били я е използвал.
— Млъкни! — каза брат ми.
— Ще ми се да го изсипя върху стола на госпожа Люис някога — каза гордо. — Огледай се. Всички са подредени в азбучен ред.
— Трябваше да се досетя.
Беки и аз дадохме парите си и напълнихме джобовете си с призрачни чудесии.
Когато свършихме, Хенри извади кутия пред мен, която държеше сякаш бе Свещения Граал. Отвори я, разкривайки две перфектни копия на човешки зъби във формата на кучешки зъби.
— С лепилото, седем долара.
Знаех, че имам само шест в чантата.
— Пет долара и парче дъвка — предложих.
— Шест. И ученическата ти снимка — противопостави се.
Изгледах го строго, после погледнах Беки.
