Тази вечер се срещнах с Александър пред вратата на Имението, на рамото му висеше раница, а в ръката си държеше чадър.
— Да вървим, — рече той гордо, хващайки ме за ръка.
— Къде ме водиш тази вечер? В гробница?
— Ще видиш…
— Беше страхотен онази вечер. Всички в училище смятат, че си върха! За момент помислих, че наистина ще ме ухапеш.
— За момент наистина ми се искаше, — каза той, намигайки ми.
— Сигурно ти е трудно да устоиш на инстинкта си.
— И ти имаш инстинкти, на които устояваш, нали? — каза той игриво, погъделичквайки ме. — Защо при мен да е по-различно?
Изкикотих се.
След няколко пресечки спряхме пред кънтри клуба в Дулсвил.
— Шегуваш се. Това е мястото на баща ми.
— Ами, тогава той има добър вкус.
— Никога не съм мислела така.
Върху голф игрището имаше храсти, високи около осем фута, подредени в линия, оградени с ниска ограда от вериги.
Бързо се покатерихме през металната пречка и тръгнахме през голф игрището на Дулсвил. От всички места, в които се бях промъквала преди, това не бе в списъка ми.
— Ако ме хванат тук, — пошегувах се аз, — това може наистина да съсипе репутацията ми.
Нощем игрището изглеждаше мистериозно, призрачно и великолепно.
Вървяхме през голф площадката, надолу към окосената пътека и върху зеленината, избягвайки пясъчната настилка и препятствията точно като топки за голф.
С Александър седнахме на тревата до третата дупка, която откриваше гледката на малко езерце и светъл фонтан. Няколко мокри върби, на които езерото изпъкваше, в тъмнината изглеждаха сякаш плачат сред черна коприна вместо сред листа. Игрището беше тайнствено тихо. Единствените звуци, които чувахме, бяха щурците и нежното разбиване на водопада.
— Обичам да съм заобиколен от красива природа, но ти засенчваш дори това.
Дарих го с бърза целувка.
— Също така обичам да танцувам на необичайни места, — той отвори раницата си и извади преносим CD-плейър. Пусна го и зазвуча Мерилин Менсън.
— Може ли един танц? — попита той, протегнал ръка.
Първоначално танцувахме бавно на тревата на фона на една мрачна бавна песен. Сигурно сме били страшна гледка — двама готици, танцуващи в мрака на голф игрище.
Когато песните ускориха темпото, започнахме да танцуваме един около друг и около флагщока, докато накрая не се изморихме.
Обиколихме езерото и потопихме ръце във водата. Светлината от фонтана ме отрази във водата. Това, което трябваше да е отражението на Александър, остана само като надиплена течност, задвижена от ръцете му. Погледнах нагоре към него. Той ми се усмихна радостно в отговор, сякаш не забелязваше липсата на отражението си. Почувствах нотка на самота към него, чудейки се какво ли е да живееш живот без никакви отражения.
Останали без дъх, се строполихме на зеленината и погледнахме към звездите. Небето беше чисто, с изключение на няколко далечни облака. Лежейки на откритото голф игрище без потрепващи дървета или светещи улични лампи, можехме да видим милионите блестящи звезди над нас.
Александър се поизправи и седна, извади две напитки от раницата си.
— Желирани червеи, паяци или гущери? — попита той, бъркайки отново вътре.
— Червеи, моля.
И двамата пиехме и дъвчехме ярко оцветените желирани насекоми.
— Какво е чувството… никога да не си видиш отражението? — попитах, като липсващият му образ все още бе в главата ми.
— Това е всичко, което познавам.
— Откъде знаеш как изглеждаш?
— От картини. Когато бях на пет, родителите ми накараха един от художниците им да ни нарисува. Окачили сме я над камината в дома ни в Румъния. Беше най-красивото нещо, което съм виждал. Как художникът беше уловил светлината, детайлите в трапчинките на майка ми, радостта в очите на баща ми, всичко това чрез нежните движения на четката му. Художникът ме накара да оживея, когато се чувствах самотен и страшен отвътре. Така ме беше видял този човек. Тогава реших, че това е нещото, което искам да правя.
— Хареса ли ти как изглеждаш?
— Сигурен съм, че съм изглеждал много по-добре, отколкото ако се бях видял в огледало — гласът на Александър се разпали, сякаш изразяваше за пръв път мислите си. — Винаги съм съжалявал хората задето прекарват толкова много време пред огледалото. Оправят си косата, грима, дрехите — най-вече, за да впечатлят другите. Но наистина ли се виждат в огледалата? Отражението това, което искат да видят, ли е? Дали ги кара да се чувстват добре или зле? И най-вече се чудя дали базират същността си на това, което виждат в отражението.
— Прав си. Наистина прекарваме много време в суетене около външния ни вид, вместо да се фокусираме върху това, което е отвътре.
— Художникът има силата да хваща това. Да изрази какво мисли за дадено нещо. Мислех, че това е толкова по-романтично от това да се видя в студена гола стъклена повърхност.
— Значи затова рисуваш портрети? Като онзи — мен на Снежния бал?
— Да.
— Сигурно е трудно да си художник сред вампири.
— Точно затова никога не се вписвам. Предпочитам да създавам отколкото да унищожавам.
Александър внезапно погледна към луната. Той стана и хвана един здрав клон, който бе паднал от едно от дърветата и лежеше до езерото. Свали колана си и свърза клона с дръжката на чадъра. Отмести флагщока и заклещи чадър в третата дупка.
— Какво правиш? Искаш да задържиш луната настрани?
Изведнъж можех да чуя звука на включващите се пръскачки. Започна да ни залива вода като нежна буря.
Изсмях се, когато студената вода докосна краката ми.
— Това е върхът! Никога не съм знаела, че игрище за голф може да е толкова красиво.
Целувахме се под пръскащата се вода, докато не забелязахме светлина да проблясва в далечината.
Бързо събрах напитките и CD-плейъра, докато Александър разгъна чадъра.
— Съжалявам, че това беше така кратко, — рече той, докато се отправяхме към къщи.
— Шегуваш ли се? Беше идеално, — казах, прегръщайки го бързо. — Никога вече няма да гледам на голф игрище по същия начин.
