Маргьорит Юрсенар
Последната любов на принц Генджи
ГЕНДЖИ СИЯЙНИЯ, най-големият прелъстител, смаял цяла Азия, стана на петдесет години и разбра, че е време да започне умирането. Втората му жена Мурасаки, Виолетовата Принцеса, така обичана през всичките взаимни изневери, го бе изпреварила в един от небесните палати, където отиват мъртъвците, добили известно достойнство в този изменлив и мъчен живот, и Генджи се терзаеше, че не успява точно да си припомни усмивката или изражението на лицето й, когато се разплакваше. Третата му съпруга, Принцесата От Западния Дворец, го бе измамила с един млад сродник, както той в своите ранни години бе мамил баща си с една съзряваща императрица. В световния театър отново започваше същото представление, но той бе наясно, че този път му се пада ролята на старец и предпочиташе пред нея тази на привидение. Затова раздаде каквото имаше, отпрати слугите и се приготви да доживее дните си в отшелническата килия, изградена преди това в полите на планината. Прекоси за последен път града, следван само от двама-трима предани слуги, които не можеха да се примирят с раздялата, с отлитането на собствената им младост. Въпреки ранния час зад тънките летви на щорите се притискаха женски лица. От прозорец на прозорец се носеше шепот, че Генджи си е останал все така неотразим и принцът за сетен път се увери колко навреме се оттегля. Три дена пътуваха, докато стигнат заслона, построен вдън полския пущинак. Колибата се гушеше под един стогодишен клен; есен беше и листите на великолепното дърво бяха хвърлили върху сламения покрив златен покров. Животът в тази пустош се оказа по-прост и по-суров, отколкото през дългото изгнание из чужди краища в бурната младост на Генджи, и изтънченият мъж можа най-сетне до насита да вкуси върховния разкош на крайното самолишение. Скоро дойдоха и първите студове, полите на планината се покриха със сняг, напомнящ мъхнатите дипли на зимни одежди, а мъглите погълнаха слънцето. От зори до здрач Генджи четеше в оскъдното зарево на един мижав мангал Писанията и вкусваше от суровите слова сладост, каквато вече не можеха да му доставят и най-жарките любовни стихове. Но скоро усети, че очите му отслабват, сякаш всичките сълзи, пролени върху крехките му любими, бяха изгорили гледайте и се наложи да се примири с истината, че мракът ще го обгърне преди смъртта. Понякога от столицата пристигаше изнемогващ вестоносец с подкосени от умора и студ крака и почтително му поднасяше послание от сродници или приятели, желаещи още веднъж да го навестят в този свят преди безкрайните и несигурни срещи в другия. Ала Генджи се страхуваше, че ще вдъхне на посетителите си единствено съжаление или почит, а и двете чувства го отвращаваха и предпочиташе пред тях забравата. Поклащаше тъжно глава и отпращаше вестоносеца с празен лист — той, прочутият на времето поет и калиграф. Малко по малко връзките със столицата се разхлабваха; годишният кръговрат на празненствата следваше своя ход далеч от принца, който някога ги бе направлявал с един мах на ветрилото, и Генджи, безцеремонно изоставен в скръбта на усамотението, подлютяваше непрекъснато болката на очите си, тъй като вече не се свенеше да плаче.
Две-три бивши любовници пратиха вест, че са готови да дойдат, за да споделят населеното му със спомени уединение. Най-нежните писма пишеше Дамата От Селото На Отронените Цветове: отколешна наложница, която не блестеше нито с род, нито с ослепителна красота, тя всеотдайно бе обслужвала съпругите на Генджи и осемнайсет години поред бе обичала принца, без да се умори от страданието. Той от време на време бе спирал след залез пред прага й и тези посещения, редки като звездици в дъждовна нощ, се бяха оказали достатъчни, за да озарят живота на Дамата От Селото На Отронените Цветове. Без да се лъже за хубостта или за ума и рода си, дамата, едничка сред толкова любовници, бе запазила жива благодарността си към Генджи, понеже не смяташе за нещо естествено любовта му.
След като не получи отговор на писмата си, тя нае скромна каляска и потегли за колибата на принца отшелник. Бутна притеснено вратичката от оплетени клони и падна на колене със смутена усмивка, извинявайки се за пристигането си. По онова време Генджи още разпознаваше лицата на своите посетители, стига да дойдеха съвсем наблизо. Горчива злост го завладя пред тази жена, която будеше в него най-парещите спомени за мъртвите дни не толкова със собственото си присъствие, колкото с ръкавите си, попили уханията на покойните му съпруги. Тя окаяно го молеше да я задържи поне като слугиня. За пръв път неумолим, той я пропъди, но неколцина от старите прислужници на принца си оставаха нейни приятели и от време на време й носеха вести за него. На свой ред жестока за пръв път през живота си, тя отдалече следеше напредващата слепота на Генджи, както изчаква вечерта жена, нетърпелива час по-скоро да влезе при любимия.
Щом научи, че вече почти не вижда, тя свали градските си одежди и облече къса груба дреха, каквито носят младите селянки; сплете косите си като момичетата, когато излизат в полето, и нарами вързоп с топчета плат и съдини, все едно купени от селски панаир. Така издокарана, потегли за мястото, където доброволният отшелник споделяше самотата си с горските кози и пауни; последната част от пътя измина пеш, за да се вживее напълно в ролята си с помощта на калта и умората. Ситният пролетен дъждец квасеше омекналата земя и давеше последното зарево на отиващия си ден: в този час, увит в строгото си монашеско наметало, Генджи пристъпваше бавно по пътеката, грижливо изравнена от старите слуги, за да не го препъне някой камък. Застиналото му лице, погаснало от слепотата и настъпващата старост, напомняше запечатано огледало, отразявало някога красотата и сълзите на Дамата От Селото На Отронените Цветове бликнаха, без да става нужда да ги призовава.
Генджи целият потръпна от този женски хлип и бавно се извърна към мястото, откъдето идваше.
— Коя си ти, жено? — тревожно попита той.
— Викат ми Укифуне, дъщерята на изполичаря Сохей — изрече дамата, като се мъчеше да наподобява селския говор. — Ходих в града с майка ми да купуваме сукно и грънци, ще ме женят другия месец. Ама се загубих по пътеките в планината и плача, щото ме е страх от дивите свини, от вампири, от мъжките мераци и от душите на умрелите.
— Цялата си вир вода, девойче — каза принцът, слагайки ръка на рамото й.
Тя наистина беше мокра до кости. От допира на тази ръка снагата й цялата премаля, но Генджи можеше и да реши, че я тресе от студ.
— Ела в моята колиба — угрижено я покани принцът. — Ще се стоплиш на огъня, макар в него да е останала повече пепел, отколкото главни.
Тя го последва, като се стараеше да ходи със спънатата крачка на селянка. Двамата приклекнаха пред тлеещия огън. Генджи протегна ръце към топлото, ала жената криеше пръстите си, твърде тънки за селска мома.
— Сляп съм — въздъхна Генджи след малко. — Не се срамувай, девойче, да махнеш мокрите одежди от себе си и да се сгрееш на огъня.
Дамата послушно свали селската си дреха. Пламъците позлатиха тънката й снага, изваяна сякаш от най-блед кехлибар. Изведнъж Генджи прошепна:
— Излъгах те, девойко, не съм напълно сляп. Мержелееш ми се като през мараня, а то може би е сиянието на хубостта ти. Позволи ми да обгърна с ръка раменете ти, защото още трепериш.
Така Дамата От Селото На Отронените Цветове отново стана любовница на принц Генджи, когото смирено бе обичала осемнайсет години. Тя не пропусна да пролее свенливите девически сълзи на първата нощ. Тялото й като по чудо бе останало младо, а погледът на принца бе твърде замътен, за да различи няколкото сиви косъма.
Когато милувките им стихнаха, дамата коленичи пред принца и каза:
— Излъгах те, княже. Аз наистина съм Укифуне, дъщерята на изполичаря Сохей, но не съм се губила в планината. Славата на принц Генджи стигна до нашето село и сама дойдох, за да позная любовта в твоите ръце.
Генджи се изправи, залитайки като бор, разтресен от зимата и виелицата, и процеди през зъби:
— Проклета да си задето ми припомни моя най-лют враг, красивия принц с искрящи очи, чийто образ не ми дава да мигна нощем… Върви си…
И Дамата От Селото На Отронените Цветове побягна навън, покайвайки се горчиво за своята грешка.
Следващите седмици Генджи остана сам. Страдаше. С огорчение откриваше, че е още твърде вдаден в заблудите на този свят и съвсем неподготвен за очищението и обновяването в другия. Дъщерята на изполичаря Сохей бе пробудила с посещението си вкуса към създанията с тесни китки и издължена заострена гръд, с гърлен покорен смях. Слепотата напредваше и докосването оставаше единствената му
