Вдовицата Афродисия

лопатата иззвънтяваше на камък, но нямаше кой да чуе наоколо, а и цялото село тънеше в дрямка след гощавката. Най-сетне до ушите и стигна сухият кънтеж на разсъхнато дърво — ковчегът на поп Стефан, крехък като китара, се разцепи от първия удар и се показаха разхвърляни кости и полуизгнилият епитрахил на стареца. Афродисия грижливо скъта всичко в единия ъгъл на ковчега и помъкна за мишниците Костис към ямата. Любовникът надвишаваше с цяла глава съпруга, но обезглавеният Костис лесно се побра в ковчега. Афродисия затвори сандъка с остатъците от капака, засипа гроба и покри прясната могила с венците, купени навремето в Атина с парите на енориашите, после заравни пепеляка на пътеката, по която бе влачила своя мъртвец. Купчината при входа на гробището бе намаляла с едно тяло, но селяните така или иначе не можеха да разкопаят всички гробове за да го намерят.

Тя приседна задъхана, но веднага скочи, защото цялата се бе вдала в гробарската си грижа. Главата на Костис стоеше още горе, изложена на поругаване, побита на вила там, където селото свършва, за да започнат канарите и небето. Все едно, че нищо не бе направила, докато не бе довършила погребалния си обред и трябваше да бърза, докато жегата не е свършила и хората спят, броят драхмите си, любят се в залостените си къщи, оставили отвън слънцето да вилнее.

Заобиколи селото, изкачи се до горния край по най-стръмната пътека. Мършави кучета дремеха в прибраните до праговете сенки. Афродисия ги сритваше на минаване, изкарваше си на тях яростта, която не можеше да излее върху господарите им. Едно от псетата обаче се надигна цялото настръхнало и заръмжа глухо, та се наложи да спира, за да го усмири с галене и ласкави приказки. Въздухът пареше като нажежено желязо и Афродисия издърпа шамията над челото си, защото за нищо на света не биваше да й прилошее, преди да е свършила намисленото.

Най-сетне пътечката я изведе на кръгъл бял харман. По-нататък на възбог стърчаха само огромните, надупчени с пещери скали, сред които се осмеляваха да се залутат само луди глави като Костис, а ако някой чужденец случайно тръгнеше нагоре, тозчас се обаждаха дрезгавите гласове на селяните, за да го върнат обратно. Още по-нагоре оставаха орлите и небето със своите единствено на тях известни пътеки. Петте глави, на Костис и другарите му, се пулеха върху вилите с различните изражения, които придава смъртта. Костис стискаше устни, сякаш обмисляше нещо, което не бе успял да реши приживе — я кражбата на някой кон, я вземането на откуп за пленник. Едничък той сред другарите си не изглеждаше много променен от смъртта, защото лицето му по рождение си беше бяло като мляко. Афродисия хвана главата и тя се отдели със звука на разкъсвана коприна. Намислила бе да я скрие у дома си, под дюшемето в готварницата или може би в някоя пещера и да пази докрай тайната, затова я погали, пошушвайки й, че са вече спасени.

Отиде да поседне на сянка под чинара, израсъл в долния край на хармана, в градината на Василиос. Под краката й канарите се спускаха стръмно към равното, отвисоко горичките напомняха малки туфи мъх. Най- долу между полуоткрехнатите устни на планината се мержелееше морето и Афродисия си каза, че да бе успяла да убеди Костис двамата да избягат по вълните, нямаше да люлее сега в скута си кървавата му глава. Плачът, преглъщан от самото начало на нейните страдания, избухна в яростни хлипове и, подпряла с длани мокрите си страни, тя остави сълзите да потекат върху лицето на убития.

— Хей, крадло, попска вдовице, какво дириш в моята градина?

Старият Василиос, нарамил косер и прът, се бе навел от пътя и както бе свъсен и яден, още повече приличаше на плашило. Афродисия скочи като ужилена, криейки главата в престилката.

— Какво завиваш в престилката, крадло, разтурена вдовице? Тиква ли? Или диня?

— Нищичко не съм взела, чичо Василиос, само една червена тиква си откъснах. Една любеничка, от ония с черните семки.

— Дай да видя, лъжло, къртице черна, и да върнеш каквото си откраднала.

И старият Василиос се заспуска по склона, размахал своя прът. Афродисия хукна право надолу, без да изпуска краищата на престилката. Нанадолнището ставаше все по-стръмно и пътеката все по-хлъзгава, като че залязващото слънце ден след ден бе обливало с кръвта си камъните й. Отдавна вече Василиос се бе спрял и крещеше е цяло гърло подир бягащата да се върне, отдавна пътеката се бе превърнала в сипей, а сипеят в отвесна урва. Афродисия го чуваше, но накъсаните от вятъра думи й говореха само едно: че на всяка цена трябва да се махне от това село, от смазващото лицемерие, от дългото наказание да стане един ден стара жена, която никой не обича. Изпод краката й се откърти камък и полетя надолу в пропастта, сякаш за да й покаже пътя, и вдовицата Афродисия се сгромоляса в бездната и в мрака, здраво стиснала окървавената глава.

,

Информация за текста

© 1938 Маргьорит Юрсенар

© 1992 Красимир В. Мирчев, превод от френски

Marguerite Yourcenar

La veuve Aphrodissia, 1938

Сканиране и разпознаване NomaD, 2009 г.

Редакция: NomaD и sir_Ivanhoe, 2009 г.

Издание:

Маргьорит Юрсенар. Източни новели

Превод от френски: Красимир Мирчев, 1992

Художник на корицата: Здравко Денев, 2003

Издателство „Пулсио“ — СуперМарто, 2003

Второ издание

Marguerite Yourcenar. Nouvelles orientales, 1982

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/12235]

Последна редакция: 2009-06-20 23:10:00