И сложили в кошницата варена с мед риба от езерото, пълнена с коринтски стафиди, оризови сърми, увити в лозов лист, овче сирене и симид със солени бадеми. Грижовно предала младата невяста малката си рожба в ръцете на двете зълви и тръгнала по пътя с кошницата на главата и с участта си на шията, като невидима свята муска, върху която сам Господ Бог бил белязал каква смърт й е отредил и кое място в небесата си.
Едва-едва се замержеляла в края на пътя и братята веднага изтичали насреща й. Двамата големи се питали дали са сполучили хитрините им, а малкият се молел Богу. Най-старият изпсувал през зъби, когато видял, че не е грозилището му, а вторият с висок глас благодарил на Господа, че е пощадил неговата перачка. Малкият паднал на колене и прегърнал нозете на младата си невяста, плачел и я молел за прошка. После зацелувал краката на братята си, дано се смилят. Най-сетне скочил и ножът му лъснал на слънцето. Един удар с чук в тила го съборил край пътя. Уплашената невяста изтървала кошницата — пръснала се храната и песовете веднага я заръфали. Едва тогава разбрала всичко и вдигнала ръце към небето.
— Братя мои, дума напряко не съм ви издумала, братя по венчило и черковен благослов, не ме погубвайте, а бърже пратете хора при баща ми, планинския войвода, и той ще ви даде хиляда слугини, тях да вградите. Не слагайте каменен зид между любовта ми и мен.
Ала в този миг погледът й паднал на нейния млад стопанин, проснат край пътя, и тя видяла, че не трепват клепките му, а черните му коси са слепнали от кръв и мозък. Без вайкане и плач тръгнала тогава с двамата братя към извития темел на кулата, защото не искала сама себе си да жали. Но докато редели първия ред камъни пред нозете й в червени чехли, тя си спомнила за рожбата си, която обичала да си играе като кутренце с пантофите й. Горещи сълзи потекли по страните й, размесили се с хоросана, нахвърлян с мистрия по камъните.
— Крачета, мои крачета — извисила тя глас, — няма вече да ме носите до върха на хълма, та моят мил отдалече да зърне снагата ми. Няма вече да газите в хладния ручей, само ангелите ще ви измият заранта, когато умрелите станат.
Ред камъни, ред тухли се издигнали до коленете й под сърмения сукман. Както стояла изправена в своя долап, приличала досущ на Богородица в олтара.
— Сбогом, колене мои — нареждала невястата. — Няма рожба да люлея на вас, няма вече под благата фиданка, и хранителка и подслон, да редя върху вас сладък плод.
Още нагоре пълзяла стената и младата невяста говорела:
— Сбогом, ръце мои, тъй ще стоите увиснали и няма вече да мятате тавите в пещта, няма да предете, няма да прегърнете вече първата ми севда. И на теб сбогом, утробо, свърши се със зачеването и любовта. Рожби мои неродени, братчета на едничкото ми чедо, вие ще сте ми дружина в този зандан, който ще ми е гробът, тук, без сън, без коляно да подвия, чак до Видовден.
Стигнала до гърдите й стената. Тогава тръпка разтърсила младата жена от глава до пети и очите й се вдигнали, все едно скръстени за молитва ръце:
Девери мои — проплакала тя, — не над мен се смилете, а над покойния си брат, за рожбата ми помислете, не я оставяйте да погине от глад. Не ми зазиждайте гърдите, тъй направете, че ненките ми изпод везаната риза да могат да излизат и отзаран, по пладне и вечер носете тук детенцето ми. Капчица живот да ми остане, в бозките ми ще слезе, за да храни рожбата ми, а когато млякото пресъхне, то ще суче душата ми. Смилете се, братя проклети, и ако тъй сторите, лоша дума няма да чуете от мен и моя мил стопанин, когато дойде време да се видим пред Господа Бога.
Трогнали се братята и пропуснали два реда тухли на височината на гърдите й. Тогава младата невяста промълвила:
— Братя мили, наредете тухли пред устата ми, защото целувка от мъртвец е страшна за живите, но оставете пролука пред очите, та да гледам моята рожба, докато суче.
Така направили, оставили пролука за очите й. На мръкване, когато станало време за кърмене, донесли детето по прашния друм между двата реда дървета, изгризани от козите, и мъченицата радостно го позовала и благословила двамата братя. Млякото потекло като река от коравите топли гърди и когато детето, къс от нейното сърце, се отпуснало и притихнало, тя му запяла иззад дебелия зид. После им казала да го отнесат в стана да спи, но цялата нощ гальовната й песен се издигала под звездите и този далечен глас унасял сукалчето. На другия ден вече не запяла и само тихичко попитала как е спал малкият. След това гласът й вече не се чул, но тя още дишала, гърдите й не спирали да се повдигат в килията си. След още няколко дена и дъхът й се изгубил като гласа, но макар гърдите й да не помръдвали, животворните им извори не пресъхвали и, притиснато към тях, детето още се заслушвало в сърцето й. После и това сърце, което тупкало с живота, разредило ударите си. Очите й помръкнали и съвсем угаснали, като отраженията на звезди в източена щерна, през процепа се белнали две ябълки, които вече не гледали небето. И те изтекли, а на тяхно място зейнали черни дупки със Смъртта на дъното, но младата гръд си оставала налята и две години още сутрин, по пладне и на свечеряване чудната млечна река потичала, докато детето не се отбило самичко.
И чак тогава пресушената гръд се сгърчила и на тухления пезул се разсипала шепичка бяла пепел. Няколко столетия подред умилени майки идвали да прокарат пръст по браздулиците в потъмнелите тухли, оставени от чудното мляко, после и кулата рухнала и сводовете разтоварили от тежестта си крехкия женски скелет. Накрая и ронливите кости се превърнали в прах и останал само един стар французин да се пържи в адската жега и да повтаря пред всеки новодошъл тази история, достойна да изтръгва от поетите толкова сълзи, колкото и преданието за Андромаха.
В този миг към масата пристъпи една циганка, покрита с дебел златист слой мръсотия. В ръцете си държеше дете, чиито болни очи се губеха под парцаливи превръзки. Тя се преви одве с безочливата угодливост на одрипаните и царствени раси, жълтите й поли пометоха наоколо. Инженерът я отблъсна грубо, без да обръща внимание на молбите и проклятията, които се изсипаха от устата й. Англичанинът я дръпна настрани и пъхна в дланта й един динар.
— Какво ви става? — троснато попита той. — Нейните гърди и нанизи струват колкото онези на вашата албанска героиня. И носеше сляпо дете.
— Знам я — отвърна Жул Бутрен. — Един дубровнишки лекар ми разказа историята й. От няколко месеца налага очите на детето със зловредни мехлеми, за да са постоянно възпалени и да предизвикват съжалението на минувачите. То вижда още, но скоро ще стане онова, в което тя иска да го превърне: слепец. Тогава тази жена ще е осигурена с прехрана, и то за цял живот, защото грижата за болен е доходоносно занятие. Има майки и майки.
Информация за текста
© 1937 Маргьорит Юрсенар
© 1992 Красимир В. Мирчев, превод от френски
Marguerite Yourcenar
Le Lait de la mort, 1937
Сканиране и разпознаване NomaD, 2009 г.
Редакция: NomaD и sir_Ivanhoe, 2009 г.
Издание:
Маргьорит Юрсенар. Източни новели
Превод от френски: Красимир Мирчев, 1992
Художник на корицата: Здравко Денев, 2003
Издателство „Пулсио“ — СуперМарто, 2003
Второ издание
Marguerite Yourcenar. Nouvelles orientales, 1982
