Корветата „Клеймор“

А може би го обичаше. Сякаш искаше да го прилъже към себе си. Но това значеше то да връхлети отгоре му. И тогава той беше загубен. Как да избегне удара? Това беше въпросът. Всички гледаха ужасени.

Нито едни гърди не дишаха свободно с изключение може би на стареца — сам на оръдейната палуба, зловещ свидетел на двамината участници в схватката. Той самият можеше да бъде пометен от тази машина. Не помръдваше.

Под тях вълната, сляпа, ръководеше схватката.

Тъкмо когато, приемайки този страховит ръкопашен бой, топчията предизвика оръдието, едно случайно полюшване на кораба стана причина то да се закове на място като слисано. „Хайде, ела!“ — увещаваше го топчията. И то сякаш го слушаше.

Изведнъж то се хвърли върху му. Човекът избягна удара.

Започна борбата. Нечувана борба. Крехкото се вкопчва в неуязвимото. Звероукротителят от плът и кръв напада животно от желязо. От едната страна силата, от другата — душата.

Всичко това ставаше в полумрак. Като в неясно видение.

Душа! Странно нещо, човек би казал, че и оръдието има душа, но душа от омраза и бяс. Тази слепота сякаш беше зряща. Чудовището сякаш дебнеше човека. Можеше да се повярва, че в тази маса имаше най- малкото хитрост. То също чакаше сгода. Беше някакво гигантско желязно насекомо, което притежаваше или поне изглеждаше, че притежава демонична воля. Навремени този исполински скакалец се удряше в ниския таван на оръдейната палуба, след това отстъпваше на четирите си колела, както тигърът на четирите си лапи, и отново хукваше към човека. А той, гъвкав, пъргав, сръчен, се извиваше като змия под всичките тия светкавични набези. Избягваше срещите, но ударите, от които се изплъзваше, попадаха върху кораба и продължаваха да го рушат.

Единият край от скъсаната верига се бе закачил за оръдието. Тази верига се беше навила незнайно как на винта на бутона за затвора. Веригата беше закрепена за лафета. Другият, свободният, се въртеше като бесен около оръдието, чиито подскоци преповтаряше, но с още по-голяма сила. Винтът го държеше като в юмрук и тази верига, притуряйки към яростните усилия на оръдието и своите камшични удари, образуваше около това чудовище ужасна вихрушка — железен бич в железен юмрук.

Въпреки това човекът се бореше. Най-често тъкмо човекът нападаше, той се приплъзваше край обшивката с лоста и въжето в ръка; оръдието, изглежда, разбираше и сякаш отгатнало клопката, изчезваше. Невероятен, човекът се втурваше след него.

Такива неща не могат да траят дълго. Оръдието сякаш внезапно си каза: „Е, хайде, време е да свършваме!“ Всички усетиха, че наближава развръзката. Оръдието сякаш не се решаваше, сякаш наистина бе замислило или замисляше — защото за всички то беше живо същество — нещо жестоко. Изведнъж то се хвърли към топчията.

Топчията се изметна встрани, пропусна го да мине и му се изсмя: „Хайде пак!“ Оръдието сякаш побесня, счупи и друго оръдие на левия борд; после, изхвърлено от невидимата прашка, която го опъваше, то полетя към десния борд, към човека, който му се изплъзна отново. Три оръдия се строшиха от блъсъка този път; тогава, сляпо и вече незнаещо какво върши, то обърна гръб на човека, засили се напред, удари вълнореза и направи пробив в носа. Човекът се бе прислонил в подножието на трапа, на няколко крачки от стареца. Държеше лоста си като спирачка. Оръдието сякаш го забеляза и без да си дава труд да се обърне, се спусна заднишком към човека — светкавично, за да се стовари като брадва. Притиснат до обшивката, човекът беше загубен. Целият екипаж ахна.

Ала старият пътник, дотогава неподвижен, се бе хвърлил напред — по-вихрен от всичките тия побеснели вихри. Беше грабнал денк с фалшиви пари и с риск да бъде премазан, бе успял да го запрати в колелата на оръдието.

Денкът послужи като спирачка. Един камък може да спре скалата, едно дръвче може да отклони лавината. Оръдието се олюля. Топчията на свой ред грабна железния лост, пъхна го между спиците на едно от задните колела и оръдието спря.

Беше се наклонило и човекът го катурна. Тежката маса се стовари с грохота на камбана и човекът, хвърляйки се с всичка сила отгоре й, плувнал в пот, метна примката около железния врат на поваленото чудовище.

Край. Човекът бе победил. Мравката бе проявила разума на мастодонт; пигмеят бе впримчил гръмотевицата.

Войниците и морящите заръкопляскаха възторжено.

Целият екипаж се втурна с въжа и вериги и само за миг оръдието бе овързано.

Топчията се спусна да благодари на пътника.

— Господине! — рече му той. — Вие ми спасихте живота!

Старецът бе възвърнал безучастния си вид. Не отговори.

,

Информация за текста

© 1983 Ася Къдрева, превод от френски

Victor Hugo

Сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2008

Издание:

15 морски истории

Френска, първо издание

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983

Рецензент Бояна Петрова

Преводач Ася Къдрева

Редактор Панко Анчев

Художник Димитър Трайчев

Худ. редактор Иван Кенаров

Техн. редактор Добринка Маринкова

Коректори Светла Димитрова, Мария Филипова

Дадена за набор на 29.VII.1983 г. Подписана за печат на 5.XI.1983 г. Излязла от печат м. декември 1983 г.

Изд. № 1700. Формат 60?90/16. Печ. коли 14,75. Изд. коли 14,75

УИК 10,56 Цена 1,40 лв. ЕКП 9536622311; 6126–18–83. Пор. № 210

ДЧ 840–32

Печат: ДП „Стоян Добрев-Странджата“, Варна

с/о Jusautor, Sofia

15 histoires de mer

Gautier-Languereau, 1966

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9417]

Последна редакция: 2008-11-10 08:30:00

,

1

По този начин се е целяло да се ускори обезценяването на книжните пари във Франция и така да се настрои общественото мнение срещу революционното правителство. Б.а.