Глория подаваше бележка на Питър Форестър.
Какво безочие! Да подава бележчици, докато мъмрят друг, и то по нейна вина! Марк сключи пръсти около крехката китка на момичето и дръпна листчето от ръката й. Прочете го наум, пред класа, макар да мразеше подобни методи на дисциплина. В бележката пишеше: „Пийт, мисля, че бъркаш относно мистър Просър. Той е прекрасен и научавам много в часовете му. Райски е, когато говори за поезия. Май съм влюбена в него. Да, влюбена съм в него. Това е.“
Мистър Просър сгъна бележката и я пъхна в джоба на сакото си.
— След часовете Глория да дойде при мен — каза той и се обърна към Джефри: — Хайде да опитаме пак. Започни отначало.
Докато момчето рецитираше, звънецът провъзгласи края на часа. Последния час за деня. Стаята бързо се изпразни, остана само Глория. Навън задрънчаха металните шкафчета, кънтяха от запратените в тях учебници, долитаха крясъци.
— Кой е с кола?
— Дай един фас бе, прасе.
— Каква ти практика в тоз потоп!
Марк не забеляза кога точно заваля, но вече плющеше здравата. Обикаляше стаята с прът в ръка, затваряше прозорците и дърпаше щорите. Воден прах пръсна по ръцете му. Той заговори на Глория със сух глас, предназначен, както хрумването му със затварянето на прозорците, да ги предпази и двамата от неудобство.
— Става дума за бележките в час…
Тя седеше притихнала на своя чин в предната редица, късата й пригладена назад коса приличаше на угаснал факел. По начина, по който седеше — привела рамене и скръстила на гърдите голите си ръце, — той разбра, че й е студено.
— Не само, че е невъзпитано да драскаш, докато учителят говори, ами е глупаво да излагаш думите си на хартия, където те изглеждат още по-смешни, отколкото ако прозвучат на глас. — Той подпря пръта на мястото му в ъгъла и се упъти към катедрата. — Колкото до любовта? Думата „любов“ е от ония думички, които нагледно показват какво става с един стар, излинял от употреба език. В днешно време, когато всички — кинозвезди, певачи, проповедници и психиатри — произнасят тази дума, тя вече не означава друго освен смътно предпочитание към нещо. В този смисъл аз съм влюбен в дъжда, в черната дъска, в чиновете, в теб. Нали виждаш, нищо не означава, докато някога е изразявала съвсем определено понятие — желанието да поделиш живота си и всичко, което притежаваш, с някой друг. Време е да измислим нова дума за това и когато решиш коя точно ти се иска да употребиш, съветвам те да я използваш пестеливо. Приеми я като нещо, което можеш да похарчиш само веднъж… ако не за твое добро, то поне заради доброто на езика.
Той стигна до катедрата и пусна два молива върху нея, сякаш за да каже: „Това е.“
— Съжалявам — промълви Глория.
— Няма нужда да съжаляваш — отвърна Просър, по-скоро изненадан.
— Но вие не разбирате.
— Естествено, че не разбирам. И може би никога не съм разбирал. На твоите години бях като Джефри Лангър.
— Не е вярно.
Още малко и момичето щеше да заплаче; сигурен беше в това.
— Хайде, Глория. Бягай. Забрави.
Тя полека сгуши и притисна книгите с голата си ръка и напусна стаята с онзи изпълнен с тъга, протяжен юношески вървеж, при който тялото й от кръста нагоре сякаш плаваше над чиновете.
„Към какво всъщност се стремят тези дечурлига? — питаше се Марк. — Какво искат? Да се носят — реши той, — да се носят по повърхността. Да се плъзгат по течението отмерено, с неотменно спокойствие, с тиктакането на малките колелца под себе си, без цел. Ето такъв би бил животът в рая, ако раят съществуваше. «Райски е, когато говори за поезия.» Обичаха тази дума. За рая се пееше в половината от песните им.“
— Мили боже, тананика си!
Стрънк, учителят по физическо възпитание, бе влязъл в стаята, без Марк да го забележи. Глория беше оставила вратата открехната.
— Виж ти — каза Марк, — какъв нахален ангел небесен!
— Защо, по дяволите, си толкова щастлив?
— Не съм щастлив. Аз съм просто райски. И не разбирам защо не ми се възхищаваш.
— Ей! — Стрънк се приближи по пътеката между чиновете с неприятно поклащаща се женствена походка, набъбнал от клюки. — Чу ли за Мърчисън?
— Не — Марк изимитира шепненето на Стрънк.
— Днеска тъй са го избудалкали.
— Ами.
Стрънк се закикоти както всеки път, преди да започне някоя историйка.
— Нали знаеш какъв страхотен женкар се пише?
— Ами — учуди се Марк, макар Стрънк да казваше това за всеки мъжки представител на учителската колегия.
— Глория Ангстръм нали е в твоя клас?
— Е?
— И тъй, сутринта Мърки засякъл една бележчица, в която пишело какъв страшно готин тип бил според нея Мърчисън и колко била влюбена в него! — Стрънк почака Марк да каже нещо и понеже той мълчеше, продължи: — Можеш да си представиш как го е погъделичкало. Обаче, гледай сега, на обяд се оказва, че същото се е случило и с Фрайбърг вчера в час по история! — Стрънк се изсмя и изпука пръсти злорадо. — Момичето е доста тъпичко, за да го измисли само. Всички смятаме, че това е идея на Питър Форестър.
— Може би — съгласи се Марк.
Стрънк вървя подире му до гардероба, описвайки реакцията на Мърчисън, когато нищо неподозиращият Фрайбърг (съвсем невинно, забележи) разказвал какво му се е случило. Марк нагласи шифъра на шкафчето си 18–24–3.
— Извинявай, Дейв, но жена ми ме чака в града.
Стрънк беше твърде дебелокож, за да долови гнева на Марк.
— Трябва да тичам в залата. Как да изведа малките сладурчета навън в тоя дъжд? Мамичките им ще почнат да пишат писма до господин учителя.
Той се закриви по коридора, извърна се в другия му край и извика:
— Ей, да не вземеш да разправяш наляво и надясно!
Мистър Просър взе палтото си от шкафчето и го нахлузи. Сложи шапката ма главата си. Обу галошите върху обувките, като прищипа пръсти до болка и откачи чадъра си от кукичката. Помисли да го разпъне на шега още тук, в празния коридор, но се отказа. Още малко и момичето щеше да заплаче; сигурен беше в това.
Информация за текста
© 1955 Джон Ъпдайк
© 1985 Светлана Каролева, превод от английски
John Updike
Tomorrow and Tomorrow and So Forth, 1955
Сканиране: moosehead, 2009
