„А. & П.“

в гостната им. Баща й и другите мъже стърчат прави в кремави сака, с папионки, а жените, по сандали, си вземат от голяма стъклена чиния херингови хапки, набодени на клечици, и всички държат в ръце чаши безцветно питие, в което плуват маслинка и листчета пресен джоджен. Когато на нашите им дойдат гости, те ги черпят с лимонада, а ако случаят е по-специален, поднасям им бира във високи чаши с рекламни картинки.

— Много хубаво — казва Ленджъл. — Но тук не плаж.

Това повтаряне ми се струва смешно, уж току-що му е хрумнало, а всъщност през всичките тия години си мисли, че „А. & П.“ представлява една огромна дюна и там той е главният спасител. Не му харесва, че се усмихвам — нали ви казах, че нищо не му убягва от око, — но сега не се занимава с мен, а измерва момичетата със своя мрачен и надзорнически неделноучилищен поглед.

Руменината на принцесата не е вече само от слънцето, а дебеланката с карираните бикини, дето по ми харесва в гръб — хубаво й е дупето, няма що, — внезапно изписуква:

— Ние без да пазаруваме. Влязохме само за тая консерва.

— Няма никакво значение — казва й Ленджъл и по погледа, с който я измерва, разбирам, че досега не е забелязал бикините й. — Държим да сте прилични, когато влизате тук.

— Ние сме си прилични — заявява внезапно принцесата и оскърбено нацупва устни, като си помисля за мястото си в тоя свят, откъдето обслужващите „А. & П.“ сигурно й се струват презряна сбирщина. Консервата проблясва в ясносините й очи.

— Не желая да споря с вас, момичета. Друг път, като влизате тук, метнете си нещо на раменете. Такива са нашите норми на благоприличие. — Той обръща гръб. Ето ти теб норми. На важните клечки им дай норми. На останалите — малолетна престъпност.

През това време купувачите прииждат с пазарските си колички, но нали са си овце, като подушват някакъв скандал, всичките се навървят пред Стоукси, който с такова старание разтваря един плик, сякаш бели праскова — не иска да пропусне нито дума. Долавям в затишието, че всички стават неспокойни, и най-вече Ленджъл, който ме пита:

— Сами, маркира ли им покупката?

Позамислям се и казвам: „Не“, но умът ми е другаде. Удрям клавишите: 4, 9, III, общо — по-сложно е, отколкото смятате. След като дълго вършиш това, то започва да ти звучи като песничка и дори чуваш думите, в моя случай: „Бат-кови (чук-чук) пи-й-ленца (пийук-пийук) , здрасти (щрак).“ Щракането е от изхвръкването на автоматичното чекмедже. Изглаждам намачканата банкнота, разбирате колко нежно, нали, щом е излязла измежду двете най-гладки купчинки ванилия, дето някога съм си представял, и пускам в тясната й розова длан две монети (половин долар и един цент), после мушвам гальовно херингите в плик, засуквам го отгоре и й го подавам, като през всичкото време размишлявам.

Момичетата, и кой може да ги вини, бързат да се измъкнат, тъй че за да ме чуят, аз тутакси заявявам на Ленджъл: „Напускам“, като се надявам, че те ще спрат да ме погледнат, мене, техния неподозиран герой. Но те си продължават право към автоматичната врата. Двете й крила отхвръкнат встрани и те пропърхват през паркинга към колата си: принцесата. Карето и Смотаната дългучка (не че е лоша като суровина), и ме оставят при начумерената физиономия на Ленджъл.

— Каза ли нещо. Сами?

— Казах, че напускам.

— Помислих да не ми се е счуло.

— Не биваше да ги поставяте в неудобно положение.

— Те ни поставиха в неудобно положение.

Захващам нещо, от което накрая излиза едно „тинтири-минтири“, израз на баба, и си мисля, че щеше да е много доволна, ако можеше да ме чуе.

— Струва ми се, че не знаеш какво приказваш.

— Знам аз. Ама вие не знаете.

Дръпвам колана на престилката си, който е вързан отзад, и смъквам презрамките от раменете си. Двама купувачи, които са се запътили към моята каса, започват да се блъскат един в друг като подплашени прасета по стръмна пързалка. Ленджъл въздъхва и физиономията му става търпелива, старешка и бозава. От дълги години е приятел на родителите ми.

— Сами, нали не искаш да сервираш такова нещо на ваш’те — казва ми той.

Вярно, че не искам. Но ми се струва, че хванал ли си се веднъж на хорото, няма пускане. Сгъвам престилката — на джоба е избродирано червено Сами. — Оставям я до касата и хвърлям отгоре папийонката. Папийонката е тяхна, ако това ви интересува.

— Цял живот ще ти държи влага — казва Ленджъл и знам, че е прав, но като си помисля как накара онова хубаво момиче да се изчерви, хвръква ми чивията, натискам копчето „закл.“, машинката изпиуква (пи-й-ленца) и чекмеджето изщраква. Едно му е хубавото на тоя театър — разиграва се през лятото и мога да се обърна и да напусна сцената, без да се туткам с палта и шушони, тъй че просто се запътвам към фотоклетката по едната си бяла риза, дето мама ми я изглади снощи, и вратата се отваря с въздишка, а отвън слънцето се пързаля по асфалта.

Оглеждам се за моите момичета, но тях, разбира се, вече ги няма. Само до едно синьосиво комби „Фолкън“ някаква млада майка се надвиква с децата си, които пищят, че не им е купила бонбони. Извръщам се към витрината и зад струпаните на тротоара чувалчета с торф и сгъваеми алуминиеви масички и столове виждам Ленджъл, седнал на мястото ми: таксува покупките на овцете една след друга. Лицето му е съвсем посивяло, а гърбът му е скован, сякаш са му били инжекция желязо, и нещо ми зачегъртва под лъжичката, като си помисля колко суров ще е отсега нататък животът към мен.

,

Информация за текста

© 1961 Джон Ъпдайк

© 1985 Димитрина Кондева, превод от английски

John Updike

A & P, 1961

Сканиране: moosehead, 2009

Редакция: Alegria, 2009

Издание:

Джон Ъпдайк. Задачи

Народна култура, София, 1985

Редакционна колегия: Йордан Радичков, Жени Божилова, Димитър Коруджиев, Росен Босев

Водещ редактор: Светлана Каролева

Съставителство: Жечка Георгиева

Библиотечно оформление: Николай Пекарев

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15360]

Последна редакция: 2010-01-21 23:30:00