повърхността. Той изкрещя безгласно от мъка. После вече я беше спасил; без усещането да се е потапял във водата я носеше на ръце, самият той облечен в бански костюм, с крака, приковани върху люспестия гръб на един алигатор, който се плъзгаше нагоре по течението, пореше сенки на високи дървета, бели цветя и проточени пълзящи растения, като дъска на сърф в късометражен филм. Май се бяха отправили към някакъв сводест дървен мост. И той тъкмо се чудеше как ще се провре под него, когато джунглата и реката се преобразиха в собствената му стая и легло; ала и след промяната, като екнал тон на пиано, остана да трепти онази сладост и гордост, че е спасил и носил на ръце момичето.
Беше влюбен в Джоун Едисън. Утрото бе дъждовно и майка му до него под чадъра го наведе на това откритие, което зазвънтя в ушите му и нарасна като кълбо дим. Любовта нямаше вкус, но затова пък изостри обонянието му до такава степен, че мушамата, гумените му ботуши, червеновърхите храсти, надвиснали над ниския зид, запиращ дворовете по протежение на цялата Гранд Стрийт, дори калта и мъхът в пукнатините на тротоара, всяко нещо излъчваше определен мирис. Би се изсмял, ако някаква оловна тежест не бе заседнала високо в гърдите му, пак при гърлото. Не можеше да си представи, че някога пак ще се засмее. Изглежда, беше стигнал до едно от ония състояния, за които учителката от неделното училище, бедната мис Уест с малките мустачки, се бе опитвала да го подготви. Той се помоли: „Господи, дай ми Джоун.“ В това мокро време някаква тегнеща монотонност се беше спуснала върху всичко наоколо; оранжевият автобус, завиващ по Бенд, и четирите птички, кацнали на телефонната жица, изглеждаха еднакво безинтересни. При все това той се чувствуваше по-решителен и по-лек от всякога и нещата наоколо му се струваха шпаги, които ще се втурне да размахва, и реки, които ще преплува. Ако я отведе, ако я спаси от жестокостта на другите, ще се противопостави на бандата и ще събере нова, своя собствена банда. В началото ще бъдат само двамата с Джоун, после други ще започнат да бягат от глупостта и мерзостта, докато неговата банда стане по-силна и гаражът на Стюарт Морисън бъде празен всяка събота. Чарли ще бъде крал със собствен турнир по футбол. Всеки ще идва и ще го моли за милост.
Първата стъпка беше да съобщи на всеослушание в съблекалнята, че вече обича Джоун Едисън. Не произведе очакваното впечатление, като се имаше предвид колко я мразеха. Допускаше дори, че ще се наложи да се бие с юмруци. Почти никой не дойде да чуе съня, който си представяше как ще разказва пред всички. Все едно, още същата сутрин из класа щеше да се разчуе какво е казал за нея, и макар тъкмо това да искаше, за да си отвори един вид вратичка към Джоун, всичко му се стори някак тъпо и той запелтечи, когато мис Фриц го накара да излезе на дъската да обясни нещо.
На обяд нарочно се скри в универсалния магазин, за да я причака. Грозноватото момиче с нея, което познаваше, завиваше по следващата пряка. Той почака един миг, после изскочи и се втурна да настигне Джоун между пресечката, по която момичето зави надолу, и следващата, по която той трябваше да поеме нагоре. Беше спряло да вали и свитият му чадър приличаше на щика на десантчик. Настигна я откъм гърба и викна:
— Бум! Бум!
Тя се обърна, щом разбра, че знае за чувствата му, лицето му пламна под погледа й и той наведе глава.
— А! Чарли! — пропя по мериландски протяжно гласът й. — Какво правиш тука?
Карл, кварталното ченге, чакаше пред началното училище, за да ги преведе през Гранд Стрийт. После Чарли трябваше сам да пресича отново булеварда на опасното петоъгълно кръстовище.
— Нищо — отвърна той и прибягна до думите, които си бе приготвил отпреди: — Харесва ми така косата ти.
— Благодаря — каза тя и се спря. В Балтимор сигурно беше взимала уроци по добри маниери. Очите й гледаха в неговите и погледът му отскачаше назад от ръбчетата на долните й клепки като от ръба на пропаст. Въпреки това от нея лъхаше очарование, от което му поникваха криле, сякаш бе застанал пред прозорец, обърнат към утрото на първия сняг.
— Но и по-рано ми харесваше.
— Така ли?
Чуден отговор. Още по-чудна беше руменината, нахлула под кожата й; и преди бе забелязал, макар и не толкова отблизо, как, когато се изчервяваше, страните й наместо да аленеят, се покриват с нежна матова мургавина. И дрехите й миришеха на хубаво.
— Харесва ли ти Олинджър? — попита той.
— Ами бива си го.
— Бива ли го? Точно така. Сигурно е така. Бива си го Олинджър. Не знам, като не съм бил другаде.
Тя за щастие прие това на шега и се засмя. Вместо да рискува да изтърси нещо не на място, той се помъчи да задържи чадъра изправен на пръста си и щом успя, запристъпя напред-назад, прехвърляйки от ръка на ръка закрепения чадър, чиято дръжка се чернееше на фона на продраното синьо небе. На ъгъла, където трябваше да се разделят, нещо му щукна и той отчайващо изкриви дръжката, докато имитираше префинен джентълмен, който се опира на бастуна си. Смайването на Джоун струваше два пъти колкото евентуалния гняв на майка му.
Реши пак да я изпрати, и то по-далеч, след училище. По време на целия обяд пресмяташе. Ще боядисат заедно с баща му колелото. При следващото подстригване ще помоли да му обърнат косата на другата страна, за да се спаси от близнатото. Съвършено ще се промени. Всички ще се чудят какво му се е случило. Ще се научи да плува и ще я води на язовира.
Следобеда скоростта, която бяха набрали мечтите му, понамаля. Сега, когато не откъсваше вече очи от нея, с парване в стомаха забеляза, че като се преместваха от кабинета на мис Бробст в кабинета на мис Фриц, Джоун не беше сама, а бъбреше с другите. В час също шушукаше. И повече със срам — такъв срам, че не знаеше как ще погледне отново даже своите родители, — отколкото с изненада, той я видя през тъмното стъкло на универсалния магазин в компанията на бандата: тя и Стюарт Морисън крещяха, отметнали назад глави; той очевидно имитираше нещо, а нещастният слабоумен Джон Ибърли се влачеше подире им като тлъста опашчица. Чарли ги гледа, докато се скриха зад високия жив плет; облекчението, което изпита, все още се губеше в преобърнатия му свят. Хрумна му, че онова, което бе смятал за жестокост, е било чиста любов, че те не само не я мразеха, ами я обичаха от самото начало; и най-глупавият го бе разбрал дълго преди той да го разбере; че тя бе кралицата на класа и затова все едно не съществуваше, колкото и малка утеха да му носеше това.
Информация за текста
© 1958 Джон Ъпдайк
© 1985 Светлана Каролева, превод от английски
John Updike
The Alligators, 1958
Сканиране: moosehead, 2009
Редакция: Alegria, 2009
Издание:
Джон Ъпдайк. Задачи
Народна култура, София, 1985
Редакционна колегия: Йордан Радичков, Жени Божилова, Димитър Коруджиев, Росен Босев
Водещ редактор: Светлана Каролева
Съставителство: Жечка Георгиева
Библиотечно оформление: Николай Пекарев
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15355]
Последна редакция: 2010-01-21 23:30:00
