друга улица.“ Целта на разходката не беше толкова да се разгледат забележителностите на града, колкото чичо Куин да се добере до „Пикърнът клъб“ — малко ресторантче, от двете страни на което се нареждаха други подобни заведенийца с навеси отпред. Спомням си, че влязохме и вътре беше мрачно. Някой свиреше на пиано „Има един малък хотел“.
— Това не влиза в репертоара — каза чичо Куин и махна на човека зад пианото. — Как си, Фреди? Как са децата?
— Благодаря добре, мистър Огъст, добре — отвърна Фреди, като кимна усмихнато, без да пропусне нито тон.
— Тази е любимата песен на Куин — обясни баща ми, докато се провирахме на плъзгавата извита пейка край една кръгла маса.
Не казах нищо и чичо Куин, долавяйки неодобрение в мълчанието ми, поясни:
— Фреди е много порядъчен човек. Синът му тръгва да учи в „Колгейт“3 наесен.
— Това наистина ли е твоята песен? — попитах аз.
Чичо Куин се ухили и сложи топлата си едра длан на рамото ми; на тази възраст мразех да ме докосват.
— Нека си мислят тъй — измърка той странно. — За мен песните са като младите момичета. Всичките са хубави.
Един сервитьор в червено сако се забърза към тях.
— Мистър Огъст! Пак на изток, а? Как сте, мистър Огъст?
— Караме я, Джеръм, караме я. Запознай се с по-малкия ми брат Мартин.
— Как сте, мистър Мартин. На гости в Ню Йорк ли? Или живеете тук?
Баща ми на бърза ръка се здрависа с Джеръм за негова изненада.
— Тук съм само днес, благодаря. Живея в едно затънтено градче в Пенсилвания, за което никога не сте чували.
— Разбирам, сър. Наминали сте за малко.
— За пръв път от шест години насам ми се е паднало да видя брат си.
— Да, рядко го виждаме напоследък. Не е човек, който се задържа много на едно място, нали така?
— Това е племенникът ми Джей — прекъсна го чичо Куин.
— Харесва ли ти големият град, Джей?
— Харесва ми.
Не повторих бащината си грешка да се ръкувам с него.
— Е, Джеръм — рече чичо Куин, — двамата с брат ми ще пийнем по един скоч с лед. А за момчето лимонада.
— Не, почакайте — казах аз. — Какъв сладолед имате?
— Ванилов и шоколадов, сър.
Поколебах се. Не можех да повярвам; евтината дрогерия у нас предлагаше петнайсет вида.
— Опасявам се, че изборът не е много богат — добави Джеръм.
— По-добре ванилов.
— Да, сър. Един ванилов.
Сладоледът ми пристигна във формата на топка за голф в плитка метална чинийка. Постоянно се плъзгаше, щом се опитах да загреба с лъжичката. Наблюдавайки ме, чичо Куин попита:
— Нещо по-специално да ти се ще да видиш, Джей?
— Детето вика да идем в някоя книжарница — каза баща ми.
— Книжарница. За каква книга става дума?
— Бих желал да потърся някоя хубава книга за Вермеер — казах аз.
— Вермеер — произнесе бавно чичо Куин, като се наслаждаваше на „р“-то и си даваше вид, че мисли. — Холандската школа.
— Той е холандец, да.
— По моему, Джей, няма по-големи майстори от французите. У нас в гостната в Чикаго имаме четири балерини на Дега и мога да седя и да съзерцавам всяка една с часове. Този човек е имал удивително чувство за равновесие.
— Да, но картините на Дега не ви ли напомнят винаги на цветни рисунки? Защото, ако погледнем нещата откъм багрите, за всеки свеж поглед Дега би изглеждал като болник пред Вермеер.
Чичо Куин нищо не каза и баща ми, след като хвърли разтревожен поглед към мен, рече:
— Ей така си говорят с майка му непрекъснато. Не мога да го проумея. Не разбирам и дума от онова, което си приказват.
— Майка ти иска да станеш художник, нали, Джей?
Усмивката на чичо Куин беше много широка и бузите му се бяха разтегнали, сякаш във всяка от тях имаше но един бонбон.
— Да, така мисля.
— Майка ти е чудесна жена, Джей — каза чичо Куин.
Толкова неловко прозвучаха думите му и толкова зависеха от онова, което човек разбира под „чудесен“, че аз задълбах сладоледа си, а баща ми се поинтересува за съпругата на чичо Куин, Теси. На тръгване чичо Куин подписа чек и сложи името на някаква компания. Наближаваше пет часът.
Чичо ми много-много не знаеше къде има книжарници в Ню Йорк, защото от двайсет години живееше в Чикаго, но реши, че ако отидем до Четирийсет и втора улица и Шесто авеню, все ще намерим някоя. Таксито ни остави край една градинка, която беше нещо като заден двор на Градската библиотека. Тя изглеждаше толкова примамваща, толкова отморяващо прашна, с гълъбите и хората, кимащи по пейките, с младите чиновнички в опънати летни рокли, че аз несъзнателно поведох двамата мъже нататък. Ослепителни сгради, стрелнали снага нагоре, проблясваха между короните на дърветата. Това е Ню Йорк, казах си: сребърният град. Кули от амбиция се възвисиха кристално ясни в душата ми.
— Ако застанеш тук — каза баща ми, — ще видиш зданието на „Емпайър стейт“.
Приближих се и се мушнах под ръката му, проследявайки с поглед посоката. Нещо остро и твърдо попадна в дясното ми око. Наведох мигом глава и замижах; болеше.
— Какво става? — долетя гласът на чичо Куин.
— На детето нещо му влезе в окото. Как пък хич не му върви!
Това нещо като че ли беше живо. Хапеше.
— Ох! — извиках аз и едва не заплаках от яд.
— Ако го заведем някъде на завет — чух гласа на баща ми, — може би ще успея да видя какво е.
— А не, Марти, недей така. С очите и с ушите шега не бива. Хотелът е на две преки оттук. Можеш ли да повървиш малко, Джей?
— Сляп съм, не съм куц — троснах се аз.
— Не можеш го наддума — рече чичо Куин.
Така, помежду им, прикривайки с длан окото си, се добрах до хотела. От време на време някой от тях взимаше другата ми ръка или слагаше своята на рамото ми, но аз ускорявах крачка и се изплъзвах. Надявах се влизането ни във фоайето да не бие много на очи; свалих ръка от лицето си и тръгнах изправен, напук на желанието да сяда. Освен дето единият ми клепач беше затворен и лицето ми — вероятно червено, реших, че имам що-годе приличен вид. Моите придружители обаче не закъсняха да ме издадат. Не само че вървяха по петите ми, сякаш всеки миг а-ха да се строполя, ами баща ми взе, та рече на един стар пройдоха, седнал във фоайето: „Горкото дете, нещо му влезе в окото“, а чичо Куин, минавайки покрай рецепцията, викна: „Изпратете лекар в двайсет-единайсет.“
— Не трябваше да викаш лекар, Куин — каза баща ми в асансьора. — Тук на завет и аз мога да го извадя. Не му е за първи път на детето. Очите му са доста изпъкнали.
— С очите шега не бива, Мартин. Те са най-скъпото на човека.
— Сега ще излезе — казах, макар да не вярвах на думите си. Бодеше като стоманена стружка, забита дълбоко навътре.
Горе в стаята чичо Куин ме сложи да легна. Баща ми, стиснал носна кърпа в ръка, така че единият й край да стърчи, се приближи до мен, но толкова ме болеше да си отворя окото, че го отблъснах.
