Как едновременно да обичаме Америка и да я напуснем

надделяват децата, настанявате се там и замислен гледате през витрината. Това е то Америка: едно царство на кюфтетата в хлебче, една-единствена кухня под божието небе, неделима, с туршия и пържени картофи за всички. Без тъмни очила всичко, което виждате през измитите стъкла, е като измито с белина. Те са били на очите ви през целия ден и са придавали на пейзажа, през който се е движил автомобилът, неестествения блясък на пощенска картичка, синьото небе е било боядисано в кобалт, а пурпурните плата и оранжевите скали сякаш са били оцветени с пастел от художник, който боязливо продава лошите си портрети на селски панаир.

А може би сте убедили дечурлигата да влезете в мексиканския ресторант и додето те се борят на светлината на свещите със своите подлютени и натъпкани с кайма палачинки, вие отпивате своя коктейл „Маргарита“ с полепена сол по ръба на чашата и си мислите: Това е Америка — поглъщаме всичко, и енчилада, и пица, и пържени макарони, и кисело зеле, защото ние сме това, което ядем, ние сме това, което кажем, че сме. Когато японецът каже „японец“, той се обвързва с един дребен и определен расов факт, докато ние, когато казваме „американец“, имаме предвид не факт, а акт — една стихия, линии върху една географска карта, думи на хартия, едно очертание, което ще може да се изпълни със съдържание едва след много поколения и векове. И ето, келнерката, която донася сиропите и сметката, като че потвърждава вашите размишления — тя е красива, млада, изтръгната от корена си, представителка на онази порода, създадена в нашата пустош между двата океански бряга, костите й са расли от лека храна, плодовитостта й е била затворена в кутийката с противозачатъчни хапчета, речта й приятно не предполага нищо, а кожата й е мургава като на индианка, само дето очите й са сини, а косата й — слънчеворуса и падаща на гърба като вечното падение на Ева.

Внимавайте, когато пресичате магистралата!

На паркинга пред мотела преди още да стигнете анонимността на стаята си, пътят ви се кръстосва с мисис Плъмър, която бърза от автомобила си към администрацията със сноп вестници в ръка. Тя ви се усмихва. Това леко разваля нещата. Значи ви знае. И вие я знаете. И щом с анонимността е свършено, трябва да се начертае нов план. Първо: сън. После, рано сутринта, когато движението е още рехаво, а слънцето от изток не припича, на път!

,

Информация за текста

© 1972 Джон Ъпдайк

© 1985 Кръстан Дянков, превод от английски

John Updike

How to Love America and Leave It at the Same Time, 1972

Сканиране: moosehead, 2009

Редакция: Alegria, 2009

Издание:

Джон Ъпдайк. Задачи

Народна култура, София, 1985

Редакционна колегия: Йордан Радичков, Жени Божилова, Димитър Коруджиев, Росен Босев

Водещ редактор: Светлана Каролева

Съставителство: Жечка Георгиева

Библиотечно оформление: Николай Пекарев

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15378]

Последна редакция: 2010-01-21 23:30:00