Човекът, който обичаше изкопаеми млекопитаещи

от нейната безпомощност, при което останалите органи действуват в синхрон. Обясни му, че старото им любимо куче умира, не искало да яде и непрекъснато се мъкнело в гората. Тя и дъщеря им с часове го викали и търсели, как ли не примамвали горкото създание да се върне вкъщи. Дали да не вземат сега кучката с колата и да я заведат при ветеринарния, та да я „приспи“ завинаги?

Сейпърс попита жена си какво мисли дъщеря им по въпроса.

— Не знам. Говори с нея.

Детето беше на четиринайсет години.

— Здравей, татко!

— Здрасти, душице! Много ли се мъчи Джози?

— Не. Просто е като пияна. Застанала е в локвата на алеята и гледа небето.

— Мен ако питаш, по-скоро е щастлива. Чия беше идеята да я заведете при ветеринарния?

— На мама.

— А ти какво мислиш?

— Да оставим Джози на мира, да си свърши работата.

— Май че и аз мисля така. Оставете я да си стои в гората.

— Но при нас почва да вали, ще се намокри.

И гласът на детето, така разумен и простичък до този момент, премина в хленч, в сълзи, в предчувствие за безвъзвратна загуба. Пищният парад на безвъзвратната загуба щеше да кривне зад ъгъла със своите кънтящи, цимбали и тържествуващи тромбони и да навлезе в съзнанието му. „Спокойно! — каза си Сейпърс. — Едно по едно!“

— Тогава я сложи в килера — рече той, — подложи й вестници и остави една купичка с вода. Приказвай й нещо, да не се чувствува самотна. И не я водете на доктор, освен ако не вземе много да се мъчи. Плаши се от доктора.

— Окей, Искаш ли да говориш с мама?

— Няма нужда. Жалко, че не съм при вас да ви помогна.

— Нищо, татко. — Гласът й бе станал безразличен, изтъня и омекна. Бе готова да затвори телефона.

— Ей, слушай, моето момиче! — извика Сейпърс през разстоянието.

— Какво има?

— И друг път да не те късат по математика! Мама е бясна.

Чудноватите гигантски форми на млекопитаещите са съществували доста време и след появата на Човека. Великолепният скелет на имперския мамут, архидискодонт император, показан в естественоисторическия музей на Денвър, е бил намерен заедно с острие на копие. Неандерталският човек прилежно е подреждал с неясна религиозна цел черепите на урсус спелеус, голямата пещерна мечка. Дори невероятният глиптодонт, едно твърдочерупчесто млекопитаещо с формата и размерите на един фолксваген, се е влачил из пампасите на Южна Америка само преди десет хиляди години, достатъчно късно, за да го зърнат войнствените кафяволики прадеди на хилавите царе на инките. Знае ли някой кои са били свидетелите на политналия като хала стокоцерос, четирирогата антилопа? Или на синдиоцероса, еленоподобното тревопасно с два чифта рога, единият от които е растял на носа му? Или на оксидактила, жирафата-камила? Или на дафенодонта, мечокучето? Или на дицератериума, малкия носорог? Или динохиуса, огромната свиня? За кой ли път в летописите на тези същества Сейпърс откриваше мистериозни изчезвания, необясними сбогувания. „Към края на плиоцена всички американски носорози вече са били или измрели, или са се оттеглили в други части на света.“ „След като семейството на конете се е развивало така добре в пределите на Северна Америка… трудно е да се обясни тяхното изчезване от нашето полукълбо.“

Сейпърс огледа апартамента си. Установи със задоволство, че в него няма нито едно живо същество освен него. Никакви домашни животни, никакви растения. А хлебарките ги убиваше. За него това място предлагаше протерозоична чистота. Тук дишаше леко.

Телефонът иззвъня. Беше майка му.

— Как си? — запита той и получи подробен отговор: болки в гърдите, невралгия, плитко дишане, изтръпване на крайниците. — Какво мога да направя?

— Да не си ми повече умствено бреме! — меко отвърна жената с несвойствена, помисли си той, за такъв грохнал човек енергичност. — Върни се при семейството си. Бъди добро момче!

— Та аз съм добро момче — прекъсна я той. — Седя си в стаята и чета.

Едно време подобно поведение щеше да я зарадва. Но сега не стана така. Тя въздъхна като Маркман за юнтатера и леко смени темата.

— Ако ненадейно умра — поде тя, — веднага да дойдеш и да пазиш антиките! Тук при нас стават ужасни неща. Когато мисис Питърсън си отиде, набутаха задницата на камиона направо във вратата. Дъщеря й си идва със самолета от Омаха и намира къщата празна. Всичкия порцелан заедно с ъгловия бюфет!

— Ти няма да умреш ненадейно — чу се да й казва той. Прозвуча като укор, въпреки че го каза за успокоение.

След кратка пауза тя го попита:

— Ти някога ходиш ли на църква?

— Не толкова често, колкото трябва… — Нямаше готово обяснение.

— Тук всички се молят за теб — рече тя.

— Всички? — Стадата изчезнаха в далечината.

— Снощи и един час сън не ми се събра — продължи майка му, — да мисля за тебе.

— Спри, моля те — настоя Сейпърс.

Когато разговорът свърши, той остана смълчан и умислен. Ние всички, всички ние, живите, сме съвременници на изчезващия кит, на морската крава във Флорида, на бенгалския тигър, на въртящия се жерав.

Усети пристъп на задух. Страниците за изкопаемите млекопитаещи го задушаваха със своите безброй несъвместими и жалки факти. Амебелодонтът, лопатозъбото, открито в Небраска, е притежавало долна челюст шест стъпки дълга, от която са стърчали двата плоски бивни. Затова пък стеномилусът е бил една малка скромна камилчица. Защо главата на коня е удължена? Защото очите му трябва да направят място за основанията на горните кътници, които са с високи корони. Интересно, но дори и еохипусът е имал диастема, разстояние между зъбите. Креодонтите, най-примитивните млекопитаещи месоядни, са се движили върху плоски, широко разкрачени нозе. Сейпърс трябваше да признае, че в сравнение с котките и кучетата това животно е било доста небрежно конструирано. „Насекомоядните обаче са отбелязали твърде слаб напредък в каквато и да било посока.“ Сейпърс обичаше насекомоядните и затова изпита внезапен пристъп на плодовитост, от който едва не се вдигна от стола; в сърцето си бе скътал техния безформен, безсрамен, страховит архитип. „Нозете и зъбите дават най-много информация за начина, по който е живяло едно изкопаемо млекопитаещо…“ Разбира се, помисли Сейпърс, нали затуй ни болят!

,

Информация за текста

© 1975 Джон Ъпдайк

© 1985 Кръстан Дянков, превод от английски

John Updike

The Man Who Loved Extinct Mammals, 1975

Сканиране: moosehead, 2009

Редакция: Alegria, 2009