Уошингтън Ървинг
Легенда за принц Ахмед ал Камел
Или странствуващия влюбен
Живял някога в Гранада велик мавритански крал. Той имал един-единствен син, когото нарекъл Ахмед. А придворните добавили към името му и прозвището ал Камел или Съвършения, поради неоспоримите признаци на изключителна добродетелност, които те доловили още от най-ранното му детство. Астролозите ги предсказвали в своите гадания, предвиждайки всичко, което щяло да му помогне, за да стане съвършен принц и благоденствуващ владетел. Само един облак засенчвал съдбата му, но дори и той бил с розов оттенък. Щял да бъде влюбчива натура и да се изложи на големи опасности поради своите страсти. Ако обаче успеели да го предпазят от съблазните на любовта до зряла възраст, тази опасност щяла да бъде предотвратена и животът му да се превърне в едно непрестанно блаженство.
За да го съхрани от всякаква подобна опасност, кралят мъдро решил да отгледа принца в уединение, където никога не ще може да зърне женски лик и дори да чуе думата „любов“. За тази цел на върха на хълма, издигащ се над Алхамбра, той построил красив дворец, заобиколен от прекрасни градини и опасан с непристъпни стени. Между другото, днес това място е известно под името Хенералифе. Там бил затворен младият принц под грижите и опеката на Ибен Бонабен, един от най-учените и аскетични арабски мъдреци, прекарал по-голямата част от живота си в Египет, където изучавал йероглифи и изследвал пирамиди и гробници и за когото една египетска мумия била по-привлекателна и от най-съблазнителната жива красавица. Поръчали на мъдреца да даде на принца всякакви знания с изключение на едно. Той не трябвало да научава нищо за любовта. „За целта вземи всички предпазни мерки, които сметнеш за необходими — казал кралят, — но запомни, о, Ибен Бонабен, че ако, докато е под твоите грижи, синът ми научи за тези забранени чувства, ще отговаряш с главата си.“ При тази заплаха върху съсухреното лице на мъдрия Бонабен се появила лека усмивка. „Нека сърцето на ваше величество бъде така спокойно за младия принц, както моето е спокойно за съдбата на главата ми. Нима приличам на човек, който ще дава уроци по тези празни занимания?“
Под зоркото наблюдение на философа принцът растял сред усамотението на двореца и неговите градини. Прислужвали му черни неми роби — отблъскващи същества, които не знаели нищо за любовта, а и да знаели, нямали думи, за да го разкажат. Ибен Бонабен лично се грижел за развитието на умствените му способности, като се опитвал да го посвети в непонятните науки на Египет, но тук принцът не постигнал големи успехи и скоро станало ясно, че няма склонност към философия.
Бил обаче удивително покорен за един млад принц, готов да се вслуша във всеки съвет, като винаги се ръководел от последното дадено му напътствие. Потискал прозявките си и търпеливо изслушвал безкрайните учени проповеди на Ибен Бонабен, от които придобил разпокъсани повърхностни знания за различни неща. Така щастливо достигнал двадесетата си година и бил удивително мъдър за един принц, но нямал никаква представа за любовта.
Някъде по това време обаче в поведението на принца се забелязала промяна. Той напълно изоставил учението и придобил навика да се разхожда из градините, или, унесен в мисли, дълго да седи до фонтаните. Покрай другите си умения имал известни познания и по музика; тя сега запълвала голяма част от времето му, а започнала да се проявява и явната му склонност към поезия.
Мъдрият Ибен Бонабен усетил тревожните признаци и положил големи усилия да го отклони от обзелата го леност на духа с жесток курс по алгебра, но принцът реагирал с отвращение. „Не мога да понасям алгебрата — казвал той. — Противна ми е. Искам нещо, което повече да вълнува сърцето.“
При тези думи мъдрият Ибен Бонабен поклатил костеливата си глава. „Край с философията — помислил си той. — Принцът е открил, че има сърце!“ Започнал с безпокойство да наблюдава ученика си и забелязал, че спящата в него нежност била събудена и само търсела подходящ обект. Младежът бродел сред градините на Хенералифе, замаян от чувства, чиято причина не съзнавал. Понякога дълго седял захласнат в съзерцание; после грабвал лютнята си и изтръгвал от нея най-вълнуващи звуци, а след това я захвърлял с много въздишки и възклицания.
Постепенно влюбчивата природа на принца започнала да се привързва към неодушевени предмети: той имал своите любими цветя, за които се грижел с нежно усърдие; после започнал да си харесва различни дървета и особено го привличало едно с грациозен ствол и сведени вейки, което всеотдайно обсипвал с любов. Издълбал името си върху кората му, обкичвал клонките му с гирлянди и пеел песни в негова възхвала, като си акомпанирал с лютнята.
Мъдрият Ибен Бонабен сериозно се разтревожил от възбуденото състояние на ученика си. Виждал, че почти се е добрал до забранените знания — и най-малкият намек можел да му разкрие гибелната тайна. Разтреперан за безопасността на принца и сигурността на собствената си глава, той побързал да го откъсне от съблазните на градината и го затворил в най-високата кула на Хенералифе. В нея имало прекрасни покои и за взора почти не съществувал предел, но същевременно тя се издигала високо над сладостната атмосфера и пленителните беседки, които били толкова опасни за чувствата на прекалено податливия Ахмед.
Какво обаче да направи, за да се примири принцът със затвора си, с какво да запълни безкрайните и тягостни часове? Бил изчерпал почти всички приемливи науки, а за алгебра не смеел и да спомене. За щастие, когато бил в Египет, Ибен Бонабен научил езика на птиците от един еврейски равин, който го знаел по наследствена линия, водеща началото си от Мъдрия Соломон, който пък от своя страна го знаел от Савската царица. Още щом споменал за тази наука, очите на принца заблестели и той се заел с нея с такова настървение, че скоро станал не по-малко опитен от своя учител.
Кулата Хенералифе вече не била символ на самота; той имал приятели, с които винаги можел да разговаря. Първото му запознанство било с един ястреб, свил гнездото си сред непристъпните бойници, откъдето се реел надлъж и шир и дирел’ плячка.
Принцът обаче не намирал в него нищо, заради което да го харесва или уважава. Той бил един обикновен въздушен пират и наперен самохвалко, който говорел единствено за плячкосване, грабежи и безумно смели подвизи.
Следващият му познат бил един бухал с надут и мъдър вид, огромна глава и опулени очи, който денем премигвал и се кокорел в една дупка на стената, но затова пък скитал по цели нощи. Смятал се за голям мъдрец, говорел някакви работи за луната, за астрология, намеквал и за черно магьосничество, но бил безнадеждно отдаден на метафизиката и принцът намирал брътвежите му за по-скучни дори от тези на всезнаещия Ибен Бонабен.
Имало и един прилеп, който по цял ден висял надолу с главата в тъмния ъгъл на един свод, откъдето небрежно се измъквал, щом навън паднел сумрак. Той обаче имал доста сумрачни идеи по всички въпроси, присмивал се на неща, които бил гледал не от съвсем правилен ъгъл, и като че ли нищо не можело да го зарадва.
Освен тях там живеела и една лястовица, от която първоначално принцът много се възхищавал. Тя била находчив събеседник, но никога не можела да си намери място — вечно суетяща се, вечно в полет; рядко се застоявала достатъчно дълго за някой свързан разговор. Накрая се оказало, че просто е лекомислена, че само се плъзга по повърхността на нещата и има претенциите за големи познания, а всъщност нищо не знае издъно.
Това били единствените пернати другари, с които принцът имал възможност да упражнява новопридобитите си знания; кулата била твърде висока и другите птици не стигали до нея. Той скоро се отегчил от тях, тъй като приказките им едва докосвали разума и никак — сърцето; и отново потънал в самотата си. Минала една зима, пукнала се пролет с цветове, зеленина и сладък полъх. Настъпило щастливото време, когато птичките си намирали другари и строели гнездата си. Сякаш изневиделица от горичките и градините на Хенералифе бликвали песни и химни, които стигали и до ушите на принца, усамотен във високата си кула. От всички посоки той чувал все една и съща дума — любов — любов — любов, — която пеели и повтаряли на всички възможни тонове и мелодии. Принцът слушал мълчалив и объркан. „Какво ще е това нещо любов — мислел си той, — което като че ли е изпълнило целия свят и за което аз нищо не знам?“ Обърнал се за сведения към своя приятел ястреба. Грубата птица отговорила с презрителен глас: „Трябва да се обърнеш — каза той — към тези плебеи, миролюбивите земни птици, които са създадени само за плячка на нас, въздушните принцове. Войната е моят занаят и боят — моята наслада. С една дума, аз съм воин и не знам нищо за това нещо, което наричат любов.“
