върнеше на аакимите, щеше да предаде расата, от която произхождаше баща й. А след като бе научила за истинската цел на идването им, не можеше да остави Огледалото тук.
— Ще спазя уреченото помежду ни, но никога не искай нищо друго от мен. Дългът е изплатен! И не рискувай, за да мога поне да кажа с чисто сърце, че не съм го докосвала. Моля се изобщо да не го пипна.
Още докато говореше, видя с мисления си взор господарката на Мейгрейт. Фейчанд беше дребничка жена с дълбоки котешки очи и гладка прозирна кожа — повече приличаше на оживяло изваяние, отколкото на човек. А впиеше ли в тебе неостаряващите си очи, ти смразяваше душата.
— Хайде! — натърти спътничката й.
Опря длани и бутна. Вратата се отвори. Влязоха в помещението — библиотека, едва осветена от лампа вдясно от вратата. Две стени бяха покрити с книги от пода до тавана. Каран за пръв път виждаше толкова книги. До третата стена бе опряно огромно бюро с нахвърляни по него документи, а над него се подаваше шкаф с множество отвори, в които бяха напъхани карти и свитъци. Дълга работна маса заемаше средата на стаята. До вратата, през която влязоха, имаше съвсем същата, само че заключена. Не се виждаха гоблени, картини или друга украса, каменният под беше гол. На четвъртата стена бяха окачени две големи карти. Едната изобразяваше земите около Физ Горго, другата — централните и южните области на Мелдорин, наскоро прегазени от армиите на Игър.
Мейгрейт дори не погледна картите — бе дошла да търся друго. Вдигна очи към високия прозорец, зад който мигаха бледи звезди.
— Да побързаме. Губим време.
Каран нямаше нужда от подканяне. Захванаха се да търсят. Някои от свитъците в шкафа бяха сложени в метални калъфи. Мейгрейт ги разглеждаше внимателно един по един.
Каран пък вадеше книгите. Много езици, различна писменост които не можеше да прочете. Книгите тежаха, налягаше я досада от еднообразното занимание. Натъкна се на подвързани медни листове — буквите бяха вдълбани с преса. Плъзна пръсти по издатините отзад и се зачуди кой ли е направил тази книга и преди колко векове. Нищо не й хрумна, а и Мейгрейт я изгледа сърдито. Каран върна книгата на мястото й и извади следващата, като не забрави да опипа и зад нея.
Накрая приключи с рафтовете. Пъхна последния том и избърса прашните си пръсти в крачолите на панталона. Мейгрейт ровеше в чекмеджетата на бюрото. Беше свъсила вежди.
— Може и да го носи със себе си — промърмори Каран. Изпитваше известно облекчение, че не намериха нищо.
— Не ми се вярва. — Мейгрейт пак се взря в звездното небе. — Трудно би се престрашил да го изнесе от твърдината си. Виж какво има на масата. Ако не е там, значи няма да успеем. Времето ни изтича.
Каран почна да прехвърля книжата и картите върху масата. Нищо. Имаше тежък свитък, увит в платно, и три калъфа за свитъци. Разгъна платното и видя, че свитъкът е от меден лист, целият позеленял. Окисляването бе слепило навивките и когато се опита да отдели края, ъгълчето се отчупи — зелена люспа само с нишка мед в средата. Побърза да сложи парченцето, уви свитъка и се вторачи в калъфите. Те бяха излети от олово — два празни и един с пергамент вътре. Обърна се към Мейгрейт.
— Тук нещо не е наред.
— Какво имаш предвид?
— Ами… — Каран взе единия калъф и го огледа отблизо — този наглед е изработен от олово, но е съвсем лек. И макар че отвън е гладък, напипвам някакви форми. Виж!
Мейгрейт го грабна от ръката й и се завъртя към светилника. Каран не даде воля на яда си, а се надигна на пръсти, за да надзърне над рамото й. Водачката подметна калъфа на дланта си, после плъзна пръсти по него.
— Ясно ми е какво е направил — простичка измама. Не се е престарал.
Под силата на погледа й калъфът бавно се промени — мътното олово преля в лъскав черен метал със сложни фигури по краищата. Мейгрейт го тръсна и калъфът се разгъна мудно в цял блестящ лист.
Обърна го и забеляза, че от другата страна ръбът е изпъкнал като рамка. А в нея се побираше прозрачно, но не и крехко като стъкло — сияйна отразяваща повърхност като пихтиест живак. Преливаше се и трепкаше, хвърляше отблясъци, сякаш светлината играеше в него на вълнички и кръгове. По рамката с най-тънички сребристи линии бяха нанесени знаци на непознат език. Нямаше друго по ръба на Огледалото освен сребърно-ален символ в горния десен ъгъл. Три златни полукълба бяха враснали едно в друго, заобиколени от допиращи се лунни сърпове в алено, обхванати от платинен кръг, запълнен с преплетени сребърни линии.
Мейгрейт нерешително опря пръст в символа. Цялата й ръка настръхна. Главата й се наведе и накрая челото й опря метала. Ръката й се разтресе. Тя сложи Огледалото на масата и зашепна нещо. Повърхността пред нея потъмня, после се появи ред сребърни букви — светеха ярко на черния фон. Каран се опита да погледне, но Мейгрейт й пречеше. Устните й шаваха. Писмената се меняха.
Ледената буца в корема на Каран натежа.
— Той идва!
Мейгрейт не й обърна внимание, прехласната напълно по Огледалото. Изниза се минута.
— Мейгрейт! — Каран я дръпна за ръката.
Другата жена я отблъсна, без да се озърне. Минутите се точеха.
— Мейгрейт! — изкрещя Каран. — Да не си омагьосана? Това клопка ли е?
Мейгрейт сякаш цяла вечност избистряше погледа си към сгърченото от уплаха лице на младата жена. Заговори безчувствено:
— Не. Поне не и за мен. Просто… ме зове, сякаш е мое. Все едно… все едно вътре има изгубен свят.
Очите й станаха слепи за Каран и тутакси пак се приковаха в Огледалото.
Главата на Каран се замая — Мейгрейт черпеше от силата й чрез връзката. Какво правеше?! Толкова необичайно за нея… Тя пребледня.
— Мейгрейт… Трябва да бягаме.
Водачката се откъсва насила.
— Тогава да вървим — промълви неохотно.
Но беше късно.
Зад вратата прозвучаха стъпки — отекнаха в изострените сетива на Каран като гръмотевици.
Мейгрейт тикна Огледалото в ръцете й и я натисна да клекне зад бюрото. На Каран й идеше да запрати Огледалото през прозореца. Металът се стопли в ръцете й… и нейният поглед бе привлечен надолу.
В този миг животът й се промени безвъзвратно.
Писмената се преляха и застинаха… Ето какво видяха очите й: „Щом си прочела това, имам за тебе послание, предупреждение и задача“. Буквите угаснаха, смени ги лицето на жена, която като че ли се опитваше да задейства някакво устройство с ръце. Изумително приличаше на Мейгрейт, но лицето беше по- старо, тъмната коса — прошарена, а очите й тъмнееха като индиго. Жената вдигна глава, устните й помръднаха. Може би каза: „Вземи го“.
Вратата се отвори. Каран докосна образа. Огледалото се опразни. Тя надникна иззад бюрото. На прага стоеше мъж. Нямаше съмнение кой е, защото беше същинско въплъщение на маговете от приказките. Каран се зачуди дали не си служи с илюзия, за да изглежда толкова величествен. Беше необичайно висок, с помръкнали очи, а падащата над челото му коса чернееща като крилото на гарван. Нямаше вид на старец, но подобно на всички останали чародеи бе удължавал живота си неведнъж.
Игър — военачалникът, завзел югозападната част на остров Мелдорин. Игър, чието могъщество и лукавство се бяха превърнали в легенда.
Мъжът отметна косата си назад и светлината открои тънките му черти, гъстите черни вежди и тъмните кръгове около светлите, почти бели очи. Прекрачи в стаята като всемогъщ, всезнаещ човек, уверен в страховитата си сила. Гръдният му кош беше по-широк от раменете на Мейгрейт. Тя на мига осъзна, че изход няма.
— Крадци! — отрони той с глас, мек като стопено масло. — В моята библиотека!
Тя събра цялата си мощ, за да му се опълчи. Имаше някаква илюзия и успя да я прогони. Мъжът си беше
