Кулата върху разлома

Хората се пръснаха, само тук-там се чуха възгласи:

— Мендарк! Мендарк се завърна!

Не личеше дали страхът от него, или ликуването, че е жив, надделява.

— Горките глупаци — промърмори под нос. — Какъв ли шанс може да има Туркад сега? — Сетне се затътри нагоре по стъпалата и кресна: — Талия!

Тя пристъпи сковано, сякаш коленете й се бяха вкаменили.

— Там има… — започна.

— Не ни стига времето! — сопна й се Мендарк. — Помъчи се да направиш каквото можеш. Аз ще събера войските ни, поне каквото е останало от тях. Отведи хората от Съвета в цитаделата, също и всеки, който може да ни е от полза. Ще се опитам да изпратя някого на помощ, но гледай да се справиш сама, не разчитай на подкрепата.

— Мендарк…

— Каквито и да са трудностите, трябва да успееш.

Постоя още миг унило, после изтича навън. Несигурните му стъпки затихнаха по калдъръма.

— Но повечето от тях дори нямат сили да ходят — тихо промълви Талия. — Важни хора, как ще се защитим без тях? Как да се справя с това сама?

Туркад беше най-древният, най-големият град в Мелдорин. Щом падна толкова лесно, къде да намерят убежище?

Тя надникна през вратата — навън отново беше безлюдно. Ръмеше ситен като мъгла дъждец. Какво да стори? Талия се двоумеше на прага, когато внезапно долови движение в края на тясната пресечка отсреща. Нечия глава се бе подала за малко. Дребничкото изпито личице й се стори странно познато.

Ами да, уличното хлапе, което бе завело Лиан до вилата на Мендарк преди няколко седмици. Младежът така очарова момичето, че то отказа да вземе от него сребърния тар — същинско съкровище за едно безпризорно дете. Но как й беше името?

— Лилис! — повика я с дрезгав шепот Талия. — Лилис, покажи се.

Главата пак се подаде. Личеше, че момичето е прегладняло. Наглед беше на десетина години. Улично дете с продълговато лице и платинено-руса коса. Оръфаните й дрехи бяха опръскани с кал чак до кръста.

— Ела тук, Лилис. Имам нужда от тебе.

Хлапето излезе на улицата, огледа се в двете посоки и се промъкна при Талия. На светло имаше още по-опърпан вид.

— Какво искаш? — изписука с треперлив гласец.

— Влез.

— В Голямата зала ли? — От ужас гласът на момичето стихна до шепот. — За това може да ме набият с камшик.

— Глупости. Предишният Магистър пак е тук, а аз съм старшата му помощничка. — Талия хвана тъничката китка на Лилис и издърпа момичето вътре. — Погледни — махна с ръка. Мнозина от най-богатите и могъщи хора в Туркад бяха натъркаляни по пода като говеда в кланица. — Трябва да ги преместим в цитаделата.

Недалеч от тях един висок мъж се размърда, цялото му тяло се разтресе. Лицето му бе зло, с крив нос. На едната му буза кървеше рана. Очите му, толкова бледи, че сякаш нямаха цвят, гледаха изцъклено напред. Това беше Тилан, който малко преди Големия събор измести Мендарк от поста му.

Лилис се ококори.

— Магистърът!

— Узурпаторът. Вече няма власт. Мендарк е истинският Магистър. Помогни ми.

Талия обикаляше припряно залата и търсеше признаци на живот. Стражите се бяха опомнили и избягали освен един, проснат в локва кръв. Изглеждаше, че при падането сам се е нанизал на меча си.

Лилис видя изпод диплите на наметалото му да стърчи малко босо краче. Отмести плата и зърна дребничка жена с бледо лице сред безпорядък от огненочервени къдрици.

— Тази е Каран — обясни Талия. — Приятелката на Лиан.

По личицето на Лилис се мярнаха сенки и на тревога, и на завист.

— Мъртва ли е?

Талия се наведе припряно.

— Не, но ако не й помогнем, нищо чудно да умре.

„Ех, да й бях помогнала тогава, всичко това можеше и да не се случи…“

Тя внимателно обърна тялото на Каран. Цялата й риза беше в кръв. Талия веднага я разгърди в очакване да види смъртоносна рана, но Каран не бе пострадала. Кръвта беше от стража.

Тя се озърна и сви вежди.

— Ама че странно…

— Кое?

На събора присъстваха мнозина, обаче тук липсваха някои от тях, особено онези, които търсеше: Фейеламор, Мейгрейт, Лиан.

— Къде ли се е дянал Лиан? Той не би зарязал така Каран.

— Отиде си — осведоми я момичето. — Онзи грамаден мъж го отведе.

— Грамаден мъж ли? — промърмори Талия, докато проверяваше състоянието на Каран.

Пулсът беше неравномерен, кожата — студена и влажна. Повдигна единия клепач. Зеницата на наситено-зеленото око не се сви от светлината. Все пак състоянието на младата жена едва ли би се влошило, ако е на сухо и топло място. Талия рязко дръпна наметалото от трупа, уви с него Каран и я пренесе до стената. Засега друго не можеше да стори. Потърси следващата жертва.

Под един прозорец имаше купчина намачкани завеси. Отдолу откриха пихтиестото тяло на жена, облечена в алено-червена съдийска тога. На кръглото като пълна луна лице очичките изглеждаха твърде малки.

— Тази пък коя е? — изписука Лилис.

— Старшата правница Орстанд — отдъхна си Талия.

Щом Орстанд беше на тяхна страна, нямаше защо да губят надежда. От всички в Съвета тя притежаваше най-острия ум, а и беше приятелка на Мендарк, на която той разчиташе.

— Донеси вода, по-бързо!

Лилис се втурна и се върна със синя кана, която изля върху лицето на правницата. Орстанд потръпна, понечи да стане, но краката не я удържаха. Талия незабавно й поднесе стол.

Орстанд се огледа.

— А Нелиса?…

— Мъртва е — отсече Талия и обясни в какво положение са изпаднали.

— Тъй ли… — продума накрая правницата. — Мендарк е прав, Старият град е единственото ни убежище.

Всеизвестно беше колко високи и яки са стените му, а цитаделата вътре беше още по-непристъпна. Но дали щеше да възпре Игър?

— Ще можеш ли да вървиш? — попита Талия.

Правницата отвърна с подобие на усмивка:

— Мила моя, погрижи се за другите. Когато те са готови да тръгваме, ще мога да вървя.

Талия я прегърна за миг и продължи да търси. По-старите хора с крехко здраве не бяха оцелели в това премеждие. Други обаче вече се надигаха благодарение на неуморната Лилис, която обикаляше с кана и влажен парцал в ръце.

Чак сега Талия си спомни чутото от нея.

— Ти какво каза за Лиан?

Преди момичето да отговори, недалеч от залата екнаха шумовете и крясъците на ожесточена схватка. Уплахата плъзна като студена струя по гърба на Талия. Ами ако ги заварят тук?

— Лилис! — И очите на уличното дете издаваха същия страх — Иди да погледнеш какво става. Виж колко близо са враговете.

Хлапето се блещеше нерешително. На Талия й се стори, че Лилис очаква заплащане, и напипа кесията