Усмихнатата Талия я целуна по носа.
— Родена съм в Крандор, той е от другата страна на света. Когато бях на твоите години, старият Мендарк откри, че мога да… правя разни неща. Изпрати ме в едно особено училище, след това ме доведе в Туркад да отработя дълга си.
— Имаш ли си майка и баща?
— Имам. Те са в Крандор, затова не ги виждам много често. — Лилис въздъхна и се облегна на възглавницата. — Сега искам да събираш сили — добави Талия, — защото самият Магистър ще ти зададе няколко въпроса.
Талия се отби в кабинета на Мендарк и взе малкия вързоп с вещите на Каран. Къс нож с обикновена каменна дръжка, но острието беше от здрава тъмна стомана с гравирани по нея шарки. Една от „дреболиите“, както ги бе нарекъл Мендарк, се оказа кълбо колкото много едра слива, изработено от полиран сивкав минерал. От едната страна го обгръщаха сребърни листа. Странно украшение, прекалено голямо и тежко, за да бъде носено на верижка.
Талия се взря по-внимателно и забеляза истинската чудатост на кълбото — в сумрачната стая пръстите й оставяха по него бледи светещи петънца, които бързо гаснеха. Та това беше светлик! Знаеше, че съществуват, но само като древни изделия, отдавна загубили свойствата си. И Мендарк притежаваше такава вещ, макар и съвсем не като тази — от пет столетия не бе излъчвала светлина. Ама че работа… Как не е разпознал предмета? И откъде Каран се е сдобила със светлик?
Имаше и грижливо увита книжка с много листове. Красиво скъпо томче, изписано със ситен почерк. Първата дата беше отпреди шест години. Дневник, макар и с големи пролуки във времето.
Талия нямаше никакво желание да наднича в мислите на Каран. От вътрешната страна на корицата имаше някакво посвещение на непознат за нея език. Разчете само подписа — „Раел“. Значи е скъпоценен подарък. Близките на Каран сигурно щяха да си го поискат. Талия си спомни, че Каран е от Готрайм, бедна област в планинския Банадор. Лиан може би също ще държи на този дневник, ако някога се завърне. Тя отново уви всичко във вързопа и слезе долу да осъществи следващото си намерение.
Намери всекиго от седмината, които Лилис бе спасила, и уговори с тях (в един случай — след заплахи) подходяща награда за момичето. Прибра златните монети, за да ги даде по-късно на Лилис. Хлапето щеше да си помогне много с тези пари… ако всички те оцелееха, което обаче изглеждаше все по-малко вероятно.
3. Съсипия
Фейеламор се помъчи да седне, но не можа. В ръцете й имаше сила колкото и в една връв. Мощното заклинание на Тенсор я бе разнебитило безпощадно. Но въпреки всичко беше длъжна да намери Мейгрейт. Фейеламор поначало не беше яка, а сега дори напъните да се изкачи нагоре по стъпалата я изцедиха докрай. Просна се на пода за още час, докато успее да вдигне глава. Тъкмо тогава светна фенер и се разнесоха гласове.
Мейгрейт не бе шавнала. Едната й ръка висеше, преметната през парапета, пръстите й стискаха очилата. Фейеламор издърпа ръката, за да не я види и запомни някой. Но в бъркотията и суетенето, а и заради врявата отвън, никой не обърна внимание. Някой заудря по задната врата, после настана тишина.
Долу още припламваше фитилът на фенер. Тя пропълзя обратно и установи, че мнозина са живи, но никой не помръдна от докосването й. Каква умора… Полежа малко и напрегна волята си, за да не заспи. В трепкащата светлина забеляза нещо омотано до стената. Каран, увита в наметало. Очите й се въртяха под стиснатите клепачи. Наскоро Фейеламор бе разкрила тайна, която и самата Каран не знаеше: тя беше мелез от три различни човешки раси. Трикръвна. Такива същества се срещаха невероятно рядко, а и повечето полудяваха, но не беше изключено да притежават изумителни дарби. Какво ли се криеше в Каран? В тази гибелно опасна, коварна твар! Фейеламор протегна ръка към гърлото й, но не събра сили да стисне.
Изведнъж Каран изстена — смразяващ, протяжен вопъл на ужас, прекъснат от треперливо вдишване. Въртеше глава наляво-надясно. Косъмчетата по тила на Фейеламор настръхнаха. Неволно отстъпи, обзета от такъв омаломощаващ страх, че не намери у себе си смелост да приближи отново до младата жена. Струваше й се, че в тялото й не са останали никакви кости. „Ах, ще умра тук, а с мен и всички надежди на фейлемите“ — мярна се отчаяна мисъл в ума й.
Възбраната прикова нейната група на този свят, но за разлика от аакими и карони те не успяха да се приспособят и да намерят нов смисъл на живота си тук. Всяка друга планета освен любимата им Талалейм не беше за тях нищо, освен плоска сянка. Смятаха се за най-великата и благородната от четирите човешки раси и не се задоволяваха с никой друг свят извън Талалейм.
Разбитата врата на главния вход се отвори със скърцане. Офицер и двама войници от армиите на Игър надникнаха предпазливо. Фейеламор опита да се забули в скриваща илюзия, но откри, че духовната й мощ я е напуснала. Лежеше на пода като труп в морга. Войниците стискаха дръжките на мечовете си, докато офицерът оглеждаше залата. Той си записа нещо.
— Тук няма опасност — изрече с твърд акцент. — Но нещо не е наред. Ще се върнем, когато прочистим квартала.
Излязоха, навън някой извика и всичко стихна.
„Нуждая се от помощ!“ Фейеламор пропълзя на мокрите стъпала пред вратата. Никой не се мяркаше наоколо. Въздухът беше задимен, над покривите се мяркаха високи пламъци. Скоро затропаха крака, появиха се двама мъже — единият висок и затлъстял, другият късокрак и с гръден кош като бъчва.
— Помощ! — подвикна им тя, просната безсилно под дъжда.
Те дори не забавиха крачка.
— Помогни си сама! — озъби й се дебеланкото.
Другият не я и погледна.
Фейеламор понечи да ги препъне с мисловно усилие, но нищо не се случи.
„Аз предвождам фейлемите! — внушаваше си тя. —
Не след дълго зърна друг мъж, който куцаше зле.
— Помощ? — отново извика Фейеламор.
— За нищо не ме бива — отвърна той мрачно.
— Но ще ми помогнеш — изхърка тя опитвайки се да почерпи мощ от пустотата в себе си.
Мъжът спря. Беше млад, нисичък и строен. Около дясното му ходило бе увит окървавен парцал. Липсваше половината от едното му ухо, а по разкъсаната му куртка личаха кървави петна.
— Имам злато — прошепна тя.
Да падне дотам, че да се моли на един
— Злато ли! — възмути са той. — Мога ли да го ям? Ще ми върне ли бащата? Ще има ли полза майка ми от него?
— Но ти си жив! — натърти Фейеламор. — Със злато ще излекуваш раните си, ще си купиш храна, ще платиш за подслон.
— Имам си всичко това — отрони той бездушно.
Тя реши да опита другояче.
— Аз съм по-стара и от майка ти.
Както се бе долепила до калдъръма с протегната към него ръка, наистина се чувстваше прастара.
Празният му до този миг поглед се оживи.
— Да, вярно е — промълви почтително и думите му я жегнаха още по-силно. — Ще ви отнеса в дома на майка ми.
Наведе се и й помогна да седне.
— Моята приятелка е по-зле от мен. — Фейеламор се подпря с ръце. — Тя е вътре, в галерията, до която се стига по стълбата.
— И тя ли е по-стара от майка ми?
— Да, макар да не й личи. Вземи и очилата й. Моля те, побързай.
Той се заклатушка по стъпалата, на всяка крачка оставяше кървави следи, които дъждът отмиваше.
